— Не, те също са изкривяване на Абсолюта и това, за което говориш, пак е влагане на усилия.
— Точно така.
— Виждам, че много научени неща трябва да забравиш.
— Ако имаш предвид просташкия ми инстинкт за оцеляване, няма да стане.
Пътят се бе изкачвал нагоре и сега стигнахме до един равен, гладък участък, почти като павиран на вид, макар и леко посипан с пясък. Музиката бе станала по-силна и продължаваше да се усилва, докато напредвах. После забелязах през мъглата неясни форми, които се движеха — бавно, ритмично. Чак след няколко мига осъзнах, че танцуват в такт с музиката.
Продължих напред и след малко можех да разгледам фигурите — прилични на хора, красиви същества, облечени в дворцови премени, те се носеха бавно под акомпанимента на невидими музиканти. Танцът, който изпълняваха, беше интересен и прекрасен, и аз се спрях да ги погледам.
— По какъв случай са се събрали да празнуват тук, в средата на нищото? — обърнах се към Хюги.
— С танца си отбелязват твоето минаване — отвърна тя. — Това не са смъртни, а духовете на Времето. Започнаха глупавото си представление, още щом ти влезе в долината.
— Духове ли?
— Да. Наблюдавай ги.
Тя литна от рамото ми, закръжи над тях и се изака. Курешката мина през неколцина от танцуващите все едно бяха холограми, без да изцапа нито един ръкав от брокат или копринена риза, без да накара никоя от усмихващите се фигури да обърка такта. Тогава Хюги изкряска няколко пъти и пак се върна при мен.
— Защо беше нужно това? — смъмрих я аз. — Представлението е хубаво.
— Упадъчно — заяви Хюги — и не го приемай като комплимент, защото те предвкусват твоя провал. Искат само да си направят едно последно празненство, преди всичко да е свършило.
Все пак ги погледах известно време, облегнат на тоягата си, отпочиващ. Образуваните от танцьорите фигури бавно се променяха, докато една от жените — красавица с кестенява коса — не се озова съвсем близо до мен. Никой от изпълнителите изобщо не ме поглеждаше. Сякаш не съществувах за тях. Но тази жена, с много точно премерен жест, хвърли с дясната си ръка нещо, което се приземи в краката ми.
Наведох се и установих, че е материално. Беше сребърна роза — моят собствен символ. Вдигнах я и я закачих на яката на плаща си. Хюги погледна на другата страна и не каза нищо. Нямах шапка, която да повдигна, но се поклоних на дамата. Стори ми се, че дясното й око леко намигна, когато се обърнах да си вървя.
Теренът пак взе да става неравен и музиката заглъхна. Пътят ставаше все по-лош и когато мъглата за малко се вдигаше, виждах само скали или голи равнини. От време на време черпех сила от Рубина, за да не припадна от изтощение и забелязах, че всеки път тя ми стигаше за все по-кратко.
Почувствах, че съм гладен и спрях да хапна каквато храна ми бе останала.
Хюги кацна на земята наблизо и се зае да ме наблюдава как ям.
— Признавам, че донякъде ти се възхищавам за упоритостта — продължи философстванията си тя — и дори за това, което намекна, като си говорехме за идеали. Но за останалото не си прав. Преди обсъждахме безплодността на желанията и усилията…
— Ти ги обсъждаше. Аз не ги смятам за главния проблем в живота си.
— А би трябвало.
— Живял съм много дълго, Хюги. Ти ме обиждаш като приемаш, че никога не съм обмислял тези проблеми от учебника по философия за втори курс. Фактът, че намираш безплодното съществувание за привлекателно, ми говори повече за теб, отколкото за състоянието на нещата. А именно, че ако ти вярваш в това, което каза, изпитвам съжаление към теб и ти сигурно имаш някаква необяснима причина да си тук, да желаеш и да полагаш усилия да въздействаш на фалшивото ми его, вместо да се освободиш от подобни глупости и да се устремиш по пътя си към Абсолюта. Ако пък не вярваш, тогава аз си правя заключението, че си била изпратена да ми пречиш и да ме обезкуражаваш, което в случая е чисто губене на време.
Хюги издаде звук, подобен на грачене.
— Нали не си толкова сляп, че да отричаш Абсолюта, началото и края на всичко?
— Той не е задължителен при едно либерално образование.
— Ала признаваш ли възможността?
— Може и да я познавам по-добре от теб, птицо. Егото, както го виждам аз, съществува между рационалността и рефлекторното присъствие. Отричането му, обаче, е отстъпление. Ако идваш от този Абсолют — от едно самовъзпиращо се Всичко, — защо тогава желаеш да се завърнеш вкъщи? Толкова ли презираш себе си, че се страхуваш от огледала? Защо не се постараеш пътуването да си струва усилията? Развивай се. Учи. Живей. Ако си била изпратена на пътешествие, защо искаш да се измъкнеш и да се върнеш на изходната точка? Или твоят Абсолют е сбъркал, като е изпратил нещо от твоя калибър? Признай тази възможност и няма какво повече да ти приказвам.