Хюги ме изгледа яростно и отлетя. Сигурно отиде да направи справка с наръчника си…
Като ставах на крака, чух тътен на гръмотевица. Тръгнах. Трябваше да се опитам да спечеля малко преднина.
Пътят на няколко пъти се свива и разширява, докато не изчезна напълно, оставяйки ме да се лутам сред песъчлива равнина. Чувствах се все по-подтиснат и се мъчех да държа мисления си компас във вярната посока. Почти бях готов да приветствам шума на бурята, защото той поне ми даваше груба представа накъде се намира север. Разбира се, всичко беше някак объркано в мъглата, така че не можех да бъда абсолютно сигурен. Пък и гръмотевиците взеха да стават по-силни… Проклятие!
…Още бях разстроен от загубата на Звездин, обезпокоен от приказките за безплодните усилия на Хюги. Това определено не можеше да се нарече хубав ден. Започнах да се съмнявам, че ще успея да завърша пътуването си. Дори в най-скоро време да не ме нападнеше от засада някой безименен обитател на това мрачно място, оставаше доста вероятната възможност да се лутам тук, докато силите ме напуснат или ме настигне бурята. Не знаех дали ще съм в състояние отново да се преборя с тази приключваща стихия. Започвах да се съмнявам.
Опитах се да използвам Рубина, за да разпръсна мъглата, ала изглежда въздействието му беше отслабнало. Може да се дължеше и на собствената ми отпадналост. Успях да разчистя едно малко пространство, което бързо прекосих. Усещането ми за Сенките бе притъпено на това място, което сякаш бе самата им същност.
Тъжно. Щеше да е хубаво оттеглянето ми да е като в опера — с пищен вагнеров финал, под странно небе, в бой с достоен противник, — а не да се размотавам сред мъглива пустош.
Минах покрай позната на вид купчина камъни. Дали пък не се движех в кръг? Често срещано явление при пълно загубване на ориентация. Ослушах се за гръмотевиците, за да определя отново посоката. Като че ли напук, цареше пълна тишина. Отидох до купчината камъни, седнах на земята и облегнах гърба си на тях. Нямаше смисъл просто да блуждая. Щях да изчакам упътването на гръмотевиците. Измъкнах Фигурите си, докато седях. Татко ми бе казал, че за известно време те няма да функционират, но и без това нямах какво друго да правя.
Разгледах всички Фигури, една по една, като се опитвах да достигна всеки, с изключение на Бранд и Кейн. Нищо. Татко се оказа прав. Картите бяха престанали да излъчват познатия хлад. Разбърках цялото тесте и се заех да си гледам, там, на пясъка. Получи се нещо невъзможно за разчитане и пак прибрах картите. Облегнах се назад и ми се прииска да си бях оставил малко вода. После дълго се вслушвах за бурята. Долових няколко пъти ехо, но то не идваше от определена посока. Фигурите ме накараха да се замисля за семейството ми. Те бяха някъде напред — където и да се намираше това, — и ме очакваха. Какво ли очакваха? Аз пренасях Рубина. С каква цел? Първоначално приемах, че неговите сили може да са необходими в конфликта. Ако беше така, ако аз бях единственият, който можеше да ги приложи, то нашето положение беше окаяно. Тогава си помислих за Амбър и ме разтърсиха разкаяние и ужас. Амбър не бива да загине, никога. Трябва да има някакъв начин да отблъсна Хаоса…
Захвърлих малкото камъче, с което си играех. Май току-що бях почерпил сили от Рубина. Но докато тялото ми се наливаше с енергия, съзнанието ми оставаше замъглено. Имах нужда от сън, от истински здрав сън. Това място може би щеше да ми се види много по-обикновено, ако съм отпочинал.
Колко ли далеч се намирах от крайната си цел? Дали тя беше отвъд следващия планински хребет или на огромно разстояние по-нататък? И какви бяха шансовете ми да не бъда настигнат от бурята, независимо колко път ми оставаше? Ами останалите? Ако битката вече е приключила и ние сме загубили? Представях си как пристигам твърде късно, за да изпълня само ролята на гробар… Кости и монолози, Хаос…
И къде беше този проклет черен път сега, когато най-после можех да имам някаква полза от него? Ако успеех да го открия, щях да следвам посоката му. Имах чувството, че се намира някъде от лявата ми страна…
Съсредоточих вниманието си натам, разделих мъглата, пометох я встрани… Нищо…
Някаква форма? Нещо се движи?
Беше животно, може би голямо куче, което се премести така, че да остане в мъглата. Дали не се промъкваше към мен?
Рубина запулсира още по-силно, когато разчистих нови пространства от мъглата. Животното потръпна, щом се озова изложено на погледа ми, после тръгна право към мен.