VIII
Изправих се, когато приближи. Тогава видях, че е чакал, едър екземпляр, вперил очи в моите.
— Подранил си малко — заговорих аз. — Само си почивах.
Той се изкикоти.
— Дойдох просто да огледам един принц на Амбър — каза животното. — Всичко останало би било извънредна придобивка.
И пак се разсмя. Аз направих същото.
— Пирувай тогава с очи. Направиш ли някакъв друг опит, ще установиш, че съм си починал добре.
— Няма, няма — съгласи се чакалът. — Аз съм почитател на двора на Амбър. Както и на Хаоса. Кралската кръв ме привлича, принце на Хаоса. И конфликтите.
— Ти ми приписваш необичайна титла. Моята връзка с Царството на хаоса е въпрос само на генеалогия.
— Мисля си за образите на Амбър, които минават през сенките на Хаоса. Мисля си за вълните Хаос, които се разливат върху образите на Амбър. И все пак в центъра на реда, олицетворяван от Амбър, действа най-хаотичното семейство, докато в кралския двор на Хаоса цари мир и спокойствие. Ала между вас има и връзки, не само конфликти.
— Точно в този момент не ме вълнуват търсенето на парадокси и игричките с терминологията. Опитвам се само да стигна до Царството на хаоса. Ти знаеш ли пътя?
— Да — отвърна чакалът. — Не е далече, ако се мери с полета на лешояда. Ела, ще ти покажа вярната посока.
Той се обърна и започна да се отдалечава. Последвах го.
— Бързо ли вървя? Виждаш ми се уморен.
— Не. Продължавай. Сигурно е след тази долина, нали?
— Да. Има един тунел.
Вървях след чакала през пясък, чакъл и изсъхнала, твърда земя. От двете ми страни не растеше нищо. Мъглата изтъня и придоби зеленикав оттенък — още един трик на това ивичесто небе, предположих аз.
След известно време, извиках:
— Още колко остава?
— Вече сме съвсем близо — каза той. — Умори ли се? Искаш ли да си починеш?
Обърна се назад, докато говореше. Зеленикавата светлина придаваше на грозните му черти още по-отвратителен вид. И все пак, имах нужда от водач. Освен това се катерехме нагоре, което ми се струваше правилно.
— Има ли някъде наоколо вода? — попитах.
— Не. Ще трябва да се върнем на значително разстояние.
— Забрави тогава. Нямам толкова време.
Той вдигна рамене, изсмя се и продължи напред. Мъглата се поразсея още малко и видях, че навлизаме сред група от ниски хълмове. Подпирах се на тоягата си и поддържах темпото.
Около половин час равномерно се катерехме нагоре. Околността ставаше по-камениста, изкачването все по-стръмно. Забелязах, че започвам да дишам тежко.
— Почакай — извиках му. — Искам вече да си почина. Ти ме убеждаваше, че не било далече.
— Извинявай за чакалоцентризма — спря той. — Правех сметка според моя естествен начин на придвижване. Сгреших, но сега действително почти сме стигнали. Тунелът започва при онези скали отсреща. Защо не си починеш там?
— Добре — съгласих се аз и отново тръгнахме.
Скоро стигнахме до скален откос, който се оказа подножие на планина. Запровирахме се край канарите на пътя ни и най-после се добрахме до отвор, който водеше в мрака.
— Ето го — каза чакалът. — Пътят е прав и няма объркващи странични отклонения. Мини през него със здраве и с каквато скорост си избереш.
— Благодаря — кимнах, отхвърлих засега мисълта за почивка и пристъпих вътре. — Оценявам жеста ти.
— Удоволствието е мое — произнесе той зад гърба ми.
Направих още няколко крачки, нещо изхрущя под краката ми и сухо изтрака, когато го изритах встрани. Звукът не беше от тези, които човек може лесно да забрави. Подът беше покрит с кости.
Долових тих, кратък звук изотзад и разбрах, че нямам време да измъквам Грейсуондир. Така че се извъртях, вдигнах тоягата и замахнах с нея.
Тази маневра възпря скока на звяра, като го удари по рамото. Ала и аз залитнах назад и се търкулнах между костите. При падането тоягата се изплъзна от ръцете ми и в краткия миг, оставен ми за взимане на решение от стоварването и на моя противник, избрах да извадя Грейсуондир, вместо да се пресягам за нея.
Успях да измъкна меча си от ножницата, но това беше всичко. Все още лежах по гръб, а върха на оръжието се намираше от лявата ми страна, когато чакалът скочи отново. С всичка сила го блъснах по муцуната с дръжката.
Реакцията от удара завибрира по ръката ми и стигна чак до рамото. Главата на чакала се отметна назад, а тялото му се срина отляво до мен. Веднага насочих върха на меча, като стиснах дръжката с две ръце и сварих да се изправя на дясното си коляно, когато звярът изръмжа и пак скочи.
В мига, в който видях, че ми е на прицел, с цялата си тежест забих острието дълбоко в тялото на чакала. После бързо го пуснах и се претърколих извън обсега на щракащите му челюсти.