Постепенно панорамата пред мен се разширяваше. Небето още се носеше в своя лудешки танц с воали, но светлината бе по-обилна. Когато напреднах достатъчно, за да съм сигурен какво лежи пред мен, спрях и се облегнах на тоягата.
— Какво има? — попита Хюги.
Ала нямах сили да говоря. Просто посочих към огромната пустош, която започваше някъде под далечния край на платото и се простираше на около шейсет километра нататък преди да се вреже в нова планинска верига.
— Пустинята ли? — погледна ме птицата. — Можех да ти кажа, че е там. Защо не ме попита?
Издадох някакъв звук, нещо средно между стон и изхлипване и бавно се отпуснах на земята.
Колко дълго останах така, нямах представа. Чувствах се съвсем не на себе си. Някъде дълбоко като че ли се криеше възможния отговор, но нещо в мен се бунтуваше срещу него. Най-накрая шумът от бурята и бърборенето на Хюги ме накараха да се осъзная.
— Не мога да прекося тази пустош — прошепнах. — Няма начин.
— Смяташ, че си се провалил — рече Хюги. — Но не е така. При безплодните усилия няма нито загуба, нито победа. Всичко е само една илюзия на егото.
Бавно се изправих на колене.
— Не съм казвал нищо за провал.
— Заяви, че не можеш да продължиш към целта си.
Погледнах назад, където вече просветваха светкавици и бурята се изкачваше към мен.
— Така е, не мога да продължа по същия начин. Но ако татко не е успял, налага се аз да опитам нещо, което Бранд искаше да ме убеди, че е само по неговите сили. Трябва да създам нов Лабиринт и трябва да го направя точно тук.
— Ти? Да създадеш нов Лабиринт? Ако Оберон не е успял, как би могъл да се справи човек, който едва си стои на краката? Не, Коруин. Примирението е най-голямата добродетел, която можеш да постигнеш.
Вдигнах глава и оставих тоягата на земята. Хюги изпърха и кацна до нея, а аз се вгледах в птичите й очи.
— Не искаш да повярваш на никое от нещата, които казах, нали? Това няма значение, обаче. Пропастта между нашите възгледи е непреодолима. За мен желанията са скритата същност, а усилията за постигането им — нейното развитие. Ти си на друго мнение. — Облегнах ръце върху коленете си. — Ако за теб най-доброто е сливане с Абсолюта, тогава защо не литнеш да се съединиш веднага с него, като вземеш формата на заливащия всичко Хаос, който се приближава? В случай, че аз се проваля тук, всичко ще стане Абсолют. Колкото до мен, докато дишам, ще се опитвам да издигна Лабиринт срещу Хаоса. Правя го, защото съм това, което съм, а аз съм човекът, който можеше да бъде крал на Амбър.
Хюги наклони глава.
— По-скоро ще те видя как ядеш врана — каза тя и се изкикоти.
Бързо се пресегнах и й извих врата, като ми се прииска да имах време за стъкване на огън. Макар че тя направи всичко възможно смъртта й да изглежда като жертвоприношение, трудно бе да се определи на кого принадлежеше моралната победа, тъй като и без това отдавна бях запланувал това действие.
IХ
…Канела и мирис на цъфнали кестени. По целия Шан-з-Елизе кестените светят в бяло…
Спомням си играта на фонтаните на площад „Конкорд“… И улицата край Сена, с антикварните магазинчета, миризмата на стари книги, мириса на реката… Аромата на кестеновите цветове…
Защо изведнъж ще ме завладяват спомени за Париж през 1905 година на сянката Земя, ако не заради преживяното тогава изключително щастие, което сега подсъзнателно използвам като противоотрова на настоящето? Да…
Бял абсент, сироп от нар… Диви ягоди с бита сметана… Шах в „Кафенето на регента“ с актьори от Комеди Франсез… Конните надбягвания… Вечерите на площад „Пигал“…
Твърдо поставях левия си крак пред десния, после десния пред левия. В лявата си ръка държах верижката, на която висеше Рубина… и я държах високо, така че да мога да се взирам в дълбините на камъка, да виждам и да усещам появата на новия Лабиринт, който описвах с всяка нова крачка. Бях забил тоягата в земята и я бях оставил близо до началото на Лабиринта. Наляво…
Вятърът пееше около мен и съвсем наблизо трещяха гръмотевици. Не се сблъсквах с физическото съпротивление, което бях преодолявал в стария Лабиринт. Не усещах абсолютно никакво съпротивление. На негово място — и някак много по-лошо — странна предпазливост спъваше всяко мое движение, забавяше го, превръщаше го в ритуал. Като че ли подготовката за следващата стъпка изискваше от мен повече енергия — възприемане, осъзнаване и отправяне на заповед към мозъка ми да я изпълни, — отколкото самото физическо извършване на действието. Ала цялото това бавене сякаш бе действително необходимо, наложено ми от някаква неизвестна сила, която определяше темпо „адажио“ за всичките ми движения. Надясно…