Поех си дълбоко въздух, вдъхнах каквото бе останало от аромата на розата и отново си помислих за цъфналите кестени, за дните изпълнени с радостите на живота и органичен порядък. Гласовете като че ли утихнаха, когато съзнанието ми отново се втурна през случките от онази щастлива година… Направих нова крачка… И още една… Те си играеха с моята слабост, можеха да доловят съмненията ми, тревогите, умората… Каквото и да бяха, улавяха се за всичко, което видеха и се опитваха да го използват срещу мен… Наляво… Надясно… Нека усетят сега моята увереност и сила, казах си аз. Стигнал съм чак дотук. И ще продължа. Наляво…
Те се въртяха и беснееха около мен, обезкуражаваха ме с думи. Но част от въздействието им бе изчезнало. Изминах още една крива и я видях да израства пред мен в мисленото ми червено око.
Замислих се пак за бягството си от „Гринуд“ и как бях измъкнал информация от Флора, за срещата ми с Рандъм, битката ни с неговите преследвачи, пътуването ни към Амбър… Спомних си бягството ни към Ребма и как бях минал през тамошния обърнат Лабиринт, за да си възстановя паметта… За скоростната женитба на Рандъм и моето прескачане до Амбър, където се дуелирах с Ерик, а след това избягах при Блийс… За битките, които последваха, ослепяването ми, възстановяването, бягството, пътуването до Лорейн и после до Авалон…
Съзнанието ми заработи на повишени обороти, взе да се плъзга по повърхността и на други събития… Ганелон и Лорейн… Съществата от Черния кръг… Ръката на Бенедикт… Дара… Завръщането на Бранд и раняването му… Моята рана… Бил Рот… информацията от болницата… катастрофата ми…
Сега съзнавах, че от самото начало в „Гринуд“, през всичко това, до този момент на борбата ми да изпълня всяка маневра съвършено, както ми се струваше на мен, съм изпитвал нарастващо усещане за очакване — независимо дали действията ми са били насочени към трона, отмъщение или разбиранията ми за дълг — очакване, което бе съществувало през цялото време, през всичките тези години до сегашния момент, когато най-после към него се присъединяваше и още нещо… Чувствах, че то много скоро ще свърши и каквото и да бях очаквал или за каквото и да се бях борил, скоро щеше да се случи…
Наляво… много, много бавно… Нищо друго нямаше значение. Събрах цялата си воля в тези движения. Концентрацията ми стана пълна. Каквото и да се намираше извън Лабиринта, сега не съществуваше за мен. Светкавици, лица, ветрове… нямаха значение. Тук бяхме само Рубина, растящият Лабиринт и аз самият… но най-слабо усещах себе си. Може би сега се намирах най-близо до идеала на Хюги за сливането с Абсолюта. Завой… Десния крак… Нов завой…
Времето престана да има значение. Пространството се ограничи до фигурата, която създавах. Черпех сила от Рубина, без да настройвам специално съзнанието си за това, като част от процеса, в който участвах. Предполагам, че в известен смисъл бях заличен. Бях се превърнал в движеща се точка, програмирана от Рубина и изпълнявах операция, която така пълно ме поглъщаше, че не ми оставяше никаква възможност за себеосъзнаване. И все пак на някакво подсъзнателно ниво знаех, че и аз съм част от процеса. Защото ми беше ясно, че ако някой друг беше на мое място, щеше да се получи съвсем друг Лабиринт.
Смътно проумях, че съм минал средата. Пътят бе станал по-коварен, движенията ми още по-бавни. Въпреки разликата в скоростта, нещо ми напомняше за усещанията, когато първоначално се настройвах към Рубина сред тази странна, многоизмерна матрица, която изглежда беше източникът на самия Лабиринт.