В този момент ме завладя някакво странно усещане. Нещо искаше да привлече вниманието ми. Какво?
Тишината.
Вилнеещите ветрове и гръмотевиците бяха изчезнали. Въздухът бе неподвижен. Всъщност, беше хладен и свеж. А от другата страна на клепачите ми знаех, че има светлина.
Отворих очи. Видях ярко, чистобяло небе. Премигнах и обърнах глава. Имаше неща вдясно от мен…
Дърво. Там, където бях забил клона от стария Иг, сега се издигаше дърво. То вече бе много по-високо, отколкото беше преди тоягата. Почти можех да го видя как расте. И бе покрито със зелени листа и напъпили бели цветове. Някои дори се бяха отворили. Вятърът довея от неговата посока лек и деликатен аромат, който ме накара да се поуспокоя.
Опипах тялото си. Изглежда нямах счупени ребра, макар че още усещах корема си на възли от ритника, който бях получил. Разтърках очи и прокарах пръсти през косата си. После тежко въздъхнах и се изправих на едно коляно.
Обърнах се и разгледах околността. Платото си беше същото и все пак имаше някаква разлика. То още бе голо, но вече не изглеждаше сурово. Вероятно се дължеше на новото осветление. Не, нещо друго беше…
Завъртях се в пълен кръг и огледах целия хоризонт. Това не беше същото място, където бях започнал изкачването си. Имаше много разлики: и големи и малки. Други групички скали, Дупка, където преди бе имало издатина, нова структура на камъните под и около мен, в далечината се виждаше нещо, което приличаше на почва. Изправих се на крака и ми се стори, че долавям отнякъде мирис на море. Това място пробуждаше съвсем различни усещания, от онова, на което се бях изкатерил… толкова отдавна, както ми изглеждаше. Промяната бе прекалено голяма, за да е предизвикана от онази буря. А и ми напомняше за нещо.
Въздъхнах отново там, в центъра на Лабиринта и продължих да оглеждам заобикалящия ме пейзаж. Неизвестно как, пряко волята ми, отчаянието започваше да ме напуска и ме завладяваше нещо като… май най-щеше да му подхожда думата „освежаване“. Въздухът беше толкова чист и хубав, околността имаше така нов, неизползван вид. Аз…
Разбира се. Тук всичко беше както при първичния Лабиринт. Обърнах се пак към дървото и го погледнах — то бе станало вече по-високо. Приличаше, и все пак не приличаше… Във въздуха, в земята, в небето имаше нещо ново. Това беше ново място. Нов първичен Лабиринт. Значи всичко около мен беше резултат от Лабиринта, насред който стоях.
Внезапно проумях, че усещането ми е нещо повече от освежаване. Сега то бе едно ново чувство на въодушевление, някаква радост, която струеше през мен. Намирах се на чисто, свежо място и аз бях неговият създател.
Времето минаваше. Стоях и наблюдавах дърветата, оглеждах се наоколо, наслаждавах се на еуфорията, която ме бе обзела. Бях постигнал някаква победа… докато не дойдеше Бранд да я унищожи.
Изведнъж отново настроението ми се развали. Трябваше да спра Бранд, непременно трябваше да спася това място. Намирах се в центъра на Лабиринт. Ако и този беше като другите, сигурно можех да използвам силата му, за да се прехвърля, където си поискам. Сега можех да го използвам, за да се присъединя към останалите.
Изтупах се от праха. Разхлабих меча в ножницата. Възможно бе ситуацията да не е чак толкова безнадеждна, колкото ми се бе виждала преди. Поръчано ми беше да занеса Рубина до мястото на битката. Е, Бранд го бе направил вместо мен; на практика камъкът беше там. Трябваше просто да отида и по някакъв начин да си го взема от него, след което да тласна събитията в нужната посока.
Огледах се на всички страни. По някое време щеше да се наложи да се върна тук и да проуча новото положение, ако оцелеех след онова, което предстоеше. Цареше някаква тайнственост наоколо. Тя се долавяше във въздуха и се носеше с вятъра. С векове можеше да се разкрива какво се бе случило, когато бях създал новия Лабиринт.