Започнах да крещя. Виках след тях, но вятърът отвяваше думите ми, а гръмотевиците ги заглушаваха.
— Изчакайте ме! Дявол да го вземе! Това съм аз, Коруин!
Дори не погледнаха към мен.
Отминах най-близките сражаващи се и продължих покрай вражеския фланг, извън обсега на стрелите. Противниците ни като че ли отстъпваха вече по-бързо, а нашите войски се разгръщаха върху по-голям район. Бранд сигурно се готвеше да нанесе удара си. Част от въртящото се небе бе покрито с черни облаци, които ги нямаше там преди няколко минути.
Кривнах надясно, зад отстъпващия враг и препуснах с всички сили към хълма, по който другите вече се изкачваха.
Небето продължаваше да притъмнява, когато приближих подножието на хълма и взе да ме хваща страх за роднините ми. Вече бяха прекалено близо до него. Щеше да му се наложи да предприеме нещо. Освен ако Файона беше достатъчно силна, за да го спре…
Конят ми се изправи на задни крака и аз полетях към земята сред ослепителния блясък, избухнал пред мен. Гърмът удари още преди да съм докоснал земята.
Останах да лежа няколко секунди зашеметен. Конят бе избягал, сигурно се намираше на петдесетина метра, когато спря и започна несигурно да се върти на едно място. Обърнах се по корем, погледах нагоре по стръмния склон. И другите ездачи бяха на земята. Групичката им очевидно също е била ударена. Неколцина от тях се движеха, повечето — не. Все още никой не бе станал. Над тях видях блясъка на Рубина, а край него неясните очертания на фигурата, която го носеше.
Започнах да пълзя напред — нагоре и леко вляво. Исках да изляза от полезрението на тази фигура, преди да поема риска да се изправя. Щеше да ми отнеме прекалено много време да изпълзя дотам, а сега възнамерявах да заобиколя и останалите, защото вниманието на Бранд щеше да е насочено към тях.
Промъкнах се напред бавно, внимателно, като използвах всяко срещнато прикритие и се чудех дали скоро няма да падне нов гръм на същото място… ако пък не, кога ще стовари цялата мощ на бурята върху нашите войски. По моя преценка, вече всеки момент. Един поглед назад ми разкри нашите сили, разгърнати в далечния край на бойното поле и отстъпващия пред тях враг, който се приближаваше насам. Всъщност, не след дълго, щеше да ми се наложи и заради тях да се притеснявам.
Добрах се до тясна канавка и изпълзях по нея около десет метра на юг. После се измъкнах от другия й край, за да се възползвам от прикритието на една издатина, а после и на купчина камъни.
Когато вдигнах глава да се ориентирам в ситуацията, блясъкът на Рубина вече не се виждаше. Нишата, от която грееше светлината му, бе скрита от собствената си източна скална стена.
Продължих, обаче, да пълзя, близо до самия ръб на огромната бездна, преди да свия отново надясно. Най-после стигнах до място, където реших, че е безопасно да се изправя. Очаквах ново проблясване, нов гръмотевичен тътен — наблизо или на бойното поле, — но нищо не се случваше. Започнах да се чудя… защо? Протегнах сетивата си и опитах да доловя присъствието на Рубина, ала не успях. Забързах към мястото, където бях видял сиянието му.
Хвърлих поглед назад към бездната, за да се уверя, че оттам не се приближава някаква нова заплаха. Измъкнах меча си. Щом стигнах височината, се прилепих към скалния откос и започнах да се промъквам на север. Стигнах до нишата, приведох се и надзърнах зад ръба.
Нямаше никакво червено сияние. Нито пък неясна фигура. Вдлъбнатината изглеждаше празна. Наоколо не се забелязваше нищо подозрително. Възможно ли бе отново да се е телепортирал? И ако беше така, защо?
Изправих се и заобиколих скалния ръб. Продължих нататък. Отново се опитах да усетя излъчването на Рубина и този път успях да вляза в слаб контакт с него… някъде нагоре и вдясно, както ми се стори.
Безшумен, предпазлив, аз се запътих натам. Защо ли бе напуснал прикритието си? Намирал се бе в идеална позиция, за онова, което се готвеше да извърши. Освен, ако…
Чух писък и проклятие. От два различни гласа. Затичах.
ХI
Забелязах една естествена пътечка, която водеше нагоре. Втурнах се по нея.
Все още не можех да видя никого, но усещането ми за присъствието на Рубина ставаше по-силно с всяка измината крачка. Имах чувството, че от дясната си страна чувам и нечии чужди стъпки и се завъртях натам, ала не забелязах нищо. Рубина също не можеше да е толкова близо, така че продължих напред.
Когато приближих върха на височината, зад която висеше огромната черна капка Хаос, чух гласове. Не можех да различа думите, но тонът беше развълнуван.