Деца мои, не мога да кажа, че съм напълно удовлетворен от вас, но предполагам, че чувствата ни са взаимни. Няма значение. Давам ви своята благословия, която е нещо повече от една формалност. А сега отивам да мина през Лабиринта. Сбогом.
После лицето му взе да избледнява и скупчените облаци загубиха яркостта си. След малко бе изчезнал напълно. Над полето тегнеше тишина.
— …и както сами виждате — чух да казва Бранд, — Рубина не е в Коруин. Хвърлете оръжията си и изчезвайте оттук. Или си ги задръжте и се махайте. Все ми е едно. Оставете ме на мира. Имам работа.
— Бранд — започна Файона, — ти можеш ли да направиш това, което той искаше от Коруин? Можеш ли да използваш Рубина, за да накараш това нещо да ни отмине?
— Мога, ако поискам — отвърна той. — Да, мога да го отклоня.
— И ще бъдеш герой, ако го направиш — каза тя внимателно. — Ще спечелиш нашата признателност. Всички минали грехове ще бъдат простени. Простени и забравени. Ние…
Бранд започна да се смее като луд.
— Ти ще простиш на мен? — възкликна. — Ти, която ме затвори в онази кула, ти, която заби нож в тялото ми? Благодаря ти, сестричке. Предложението ти да ми простиш е много мило, но смятам да го отклоня.
— Добре — обади се Рандъм, — кажи тогава ти какво искаш? Извинение? Несметни богатства? Важен пост? Всичко, взето заедно? Твое е. Но играта, която си подхванал, е глупава. Хайде да приключим с нея, да се приберем вкъщи и да се престорим, че е била само лош сън.
— Да, хайде да приключваме — съгласи се Бранд. — Първо вие ще си хвърлите оръжията. После Файона ще ме освободи от нейното заклинание, всичките ще се обърнете кръгом и ще замарширувате на север. Или ще го направите, или ще убия Дирдри.
— Тогава мисля, че е най-добре направо да я убиеш и да се приготвиш за бой с мен — заяви Рандъм, — защото тя и без това след малко ще е мъртва, ако те оставим да постигнеш своето. Всички ще бъдем мъртви.
Чух как Бранд се изкикоти.
— Наистина ли си въобразяваш, че ще ви оставя да умрете? Аз имам нужда от вас… колкото повече от вас успея да съхраня. Надявам се и Дирдри да е сред тях. Вие сте единствените, които можете да оцените моя триумф. Ще ви опазя по време на унищожението, което е на път да започне.
— Не ти вярвам — поклати глава Рандъм.
— Тогава помисли малко. Познаваш ме достатъчно добре, за да ти е ясно, че ще искам да ви натрия носовете с това. Необходими сте ми като свидетели. Затова и желая присъствието ви в моя нов свят. Така че, махайте се оттук!
— Ще получиш всичко, което искаш, плюс нашата благодарност — започна Файона, — стига само да…
— Изчезвайте!
Знаех, че не бива да отлагам повече. Трябваше да предприема нещо. Сигурен бях, че няма да успея да го достигна навреме. Нямах друг избор, освен да се опитам да използвам Рубина като оръжие срещу него.
Посегнах мислено и усетих присъствието му. Затворих очи и съсредоточих силите си.
Горещо. Горещо, внушавах. Той те изгаря, Бранд. Кара всяка молекула от тялото ти да вибрира все по-бързо и по-бързо. Скоро ще се превърнеш в човешка факла…
Чух го да пищи.
— Коруин! — изрева той. — Престани! Къде си? Ще я убия! Виж!
Като продължавах да повелявам на Рубина да го изгори, аз се изправих на крака. Втренчих се гневно в него през разстоянието, което ни разделяше. Дрехите му започваха да пушат.
— Престани! — изкрещя той, вдигна ножа и рязна лицето на Дирдри.
Нададох болезнен вик и пред очите ми всичко се замъгли. Загубих контрол над Рубина. Но Дирдри, с разкървавена лява буза, впи зъби в ръката на Бранд, когато той мръдна, за да я пореже отново. В този момент успя да освободи ръката си, заби лакът в ребрата му и опита да се отскубне.
В мига, в който тя се раздвижи и главата й се наведе, проблясна сребърна светлина. Бранд изохка и изпусна кинжала. Една стрела бе пронизала гърлото му. Веднага я последва друга, която се заби в гърдите му, малко вдясно от Рубина.
Той направи крачка назад и издаде хъркащ звук. Само че нямаше къде да стъпи, защото се намираше на ръба на бездната.
Очите му обезумяха, като започна да губи равновесие. Тогава дясната му ръка се стрелна напред и сграбчи Дирдри за косата. Аз вече тичах към тях и крещях, но разбрах, че няма да стигна навреме.
Дирдри изпищя, на окървавеното й лице се изписа ужас и тя се протегна към мен…
После Бранд, Дирдри и Рубина се загубиха зад ръба и полетяха в бездната…
Убеден съм, че опитах да се хвърля след тях, но Рандъм ме улови. Накрая му се наложи да ме удари и всичко се стопи пред очите ми.
Когато се свестих, лежах върху каменистата земя доста далеч от мястото, където бях паднал. Някой бе сгънал плаща ми и го бе подпъхнал под главата ми като възглавница. Първото, което видях, бе въртящото се небе и то някак ми напомни за моя сън с колелото, когато срещнах Дара. Усещах, че другите са около мен, чувах гласовете им, но отначало не обърнах глава. Просто лежах там, наблюдавах рулетката на небето и мислех за своята загуба. Дирдри… тя бе означавала за мен повече, отколкото всички останали от семейството взети заедно. Не можех да променя чувствата си. Така беше. Колко пъти съм копнял да не ми е сестра. Но се бях съобразявал с реалностите на положението. Чувствата ми завинаги щяха да останат непроменени, ала… сега нея я нямаше и тази мисъл за мен бе по-важна от надвисналата над света разруха.