И все пак трябваше да видя какво става. След като не разполагахме с Рубина, всичко беше свършено. И все пак… затърсих мислено присъствието му, където и да се намираше камъкът, но не открих нищо. Тогава започнах да се надигам, за да видя докъде е стигнала вълната Хаос, ала някаква ръка рязко ме бутна обратно.
— Почини си, Коруин — беше гласът на Рандъм. — Уморен си. Изглеждаш, като че ли си пълзял през ада. Вече нищо не можеш да направиш. Отпусни се.
— Какво значение има моето здраве сега? — отвърнах му аз. — След малко ще е все едно.
Отново понечих да стана и този път неговата ръка ми помогна.
— Хубаво, тогава — кимна той. — Няма кой знае какво за гледане, обаче.
Изглежда беше прав. Битката като че ли бе приключила, с изключение на няколко изолирани групички, където врагът още се съпротивляваше, но и те бързо се стопяваха, воюващите падаха мъртви или в плен и всички се движеха в нашата посока, отстъпвайки пред всепомитащата вълна, която бе достигнала отсрещния край на бойното поле. Скоро височинката щеше да бъде задръстена от оцелелите и на двете страни. Погледнах зад нас. Откъм черната цитадела не прииждаха никакви нови подкрепления. Дали бихме могли да се скрием там, когато вълната стигнеше накрая и дотук? А после какво? Бездната сякаш предлагаше всеобхватния отговор.
— Скоро — промърморих аз, като си мислех за Дирдри. — Скоро… — Защо пък не?
Наблюдавах фронта на бурята, който святкаше, поглъщаше, променяше. Да, скоро. При положение, че Рубина бе полетял с Бранд…
— Бранд… — изрекох замислено. — Кой в края на краищата му видя сметката?
— Аз претендирам за тази чест — заяви един познат глас, за който не можех в този момент да се сетя чий е.
Завъртях глава и погледнах. Върху един камък седеше мъжът в зелено. До него на земята лежаха лъкът и колчанът му. Той ми се ухили със зла усмивка.
Това беше Кейн.
— Проклет да съм! — възкликнах и си потърках брадата. — Нещо странно се случи с мен по пътя към твоето погребение.
— Аха. Чух. — Той се разсмя. — Някога да си убивал себе си, Коруин?
— Напоследък не съм. Ти как го направи?
— Отидох до една подходяща сянка — каза Кейн — и там издебнах сянката на самия мен. Така се сдобих с трупа. — Той потрепера. — Усещането е доста особено. Не бих желал да го изпитам пак.
— Но защо? — учудих се аз. — Защо трябваше да се правиш на мъртъв и да стоварваш вината за това върху мен?
— Исках да стигна до корените на проблема в Амбър — обясни Кейн — и да го унищожа. Мислех, че за целта е най-добре да потъна в неизвестност. А какъв по-добър начин от този, да накарам всички да ме мислят за мъртъв? И накрая успях, както виждаш. — Той замълча. — Съжалявам за Дирдри, обаче. Но нямах никакъв избор. Това беше последният ни шанс. Не допусках, че наистина ще я повлече със себе си.
Извърнах поглед.
— Нямах никакъв избор — повтори Кейн. — Надявам се, че го разбираш.
Кимнах.
— Но защо се опита да нагласиш всичко така, като че ли аз съм те убил? — попитах.
В този момент към нас се приближиха Файона и Блийс. Поздравих ги и се обърнах пак към Кейн, в очакване на отговор. Имах желание и Блийс да го попитам някои неща, но те можеха да почакат.
— Е? — подканих аз.
— Исках да те махна от пътя — заговори Кейн. — Все още мислех, че може ти да стоиш зад всичко. Ти или Бранд. Бях стеснил кръга до вас двамата. Дори допусках, че може да действате заедно… особено като взе да припира да те върне обратно.
— Погрешно си го разбрал — намеси се Блийс. — Бранд се мъчеше да го задържи настрана. Той бе научил, че паметта му се връща и…
— Сега ми е ясно — отговори Кейн, — но тогава ми изглеждаше иначе. Затова исках Коруин пак да бъде затворен в тъмница, докато аз търся Бранд. Тогава се спотаих и започнах да слушам всичко, което си казвахте чрез Фигурите, като се надявах да попадна на следа за местонахождението на Бранд.
— Значи това е имал предвид татко — отбелязах аз.