— Татко? — тихо изрече Джулиан.
— Той искаше да бъде отнесен отвъд Царството на хаоса, в окончателния мрак, когато най-после му дойде времето — обади се Блийс. — Така ми каза веднъж Дуоркин. Отвъд Хаоса и Амбър, където не властва никой.
— Вярно е — потвърди Файона. — Но дали сега има някакъв ред зад тази стена, през която минаха? Или бурята вилнее навсякъде? Ако татко е успял, би трябвало да е временно явление и тогава ние не сме в опасност. Но, ако не е…
— Това вече няма значение — намесих се аз, — защото аз успях.
— Какво искаш да кажеш — попита Файона.
— Смятам, че той се е провалил — поясних, — че е бил унищожен, преди да успее да поправи стария Лабиринт. Когато видях тази буря да се приближава — всъщност, дори я изпитах донякъде на гърба си — разбрах, че няма да стигна навреме дотук с Рубина, който той ми бе изпратил, след положените от него усилия. Бранд се опитваше да ми го отнеме през целия път — за да създаде нов Лабиринт, твърдеше той. И по-късно от неговите думи ми хрумна тази идея. Когато видях, че всичко друго се проваля, използвах Рубина и сътворих нов Лабиринт. Това беше най-трудното нещо, което съм правил в живота си, ала се справих. Би трябвало светът да се възстанови след преминаването на тази вълна, независимо дали ние ще оцелеем или не. Бранд ми открадна Рубина, веднага след завършването на Лабиринта. Когато се съвзех от нападението му, използвах новия Лабиринт, за да ме прехвърли тук. Така че все още има Лабиринт, независимо от всичко останало, което става.
— Но, Коруин — разтревожи се Файона, — ами, ако татко е успял?
— Не зная.
— Доколкото на мен ми е известно — включи се Блийс, — от онова, което ми е казвал Дуоркин, в една и съща вселена не могат да съществуват два отделни Лабиринта. Онези в Ребма и Тир-на Ногт не се броят, защото те са само отражения на нашия…
— И какво би станало? — попитах.
— Мисля, че би се получило разцепване, биха се положили основите на ново съществувание… някъде.
— В такъв случай какво би станало с нашия свят?
— Или пълна катастрофа или абсолютно нищо — отговори Файона. — Мога лесно да докажа логиката и на двата варианта.
— Значи стигаме пак дотам, откъдето започнахме — заключих аз. — Или съвсем скоро всичко ще се разпадне, или ще си остане на мястото.
— Така излиза — съгласи се Блийс.
— Това ще бъде без значение, ако няма да сме тук, след като тази вълна се добере до нас — въздъхнах. — А тя ще го направи.
Насочих пак вниманието си към погребалния кортеж. Зад платформата се бяха строили още ездачи, следвани от маршируващи барабанчици. После идваха знамената, факлите и дълги колони пехотинци. Песента още долиташе до нас, а далеч, далеч напред над бездната, процесията като че ли бе достигнала черната цитадела.
…Толкова дълго те мразех и те обвинявах за безброй неща. Сега всичко е свършено и не изпитвам никакви такива чувства. Ти дори искаше да ме направиш крал, работа, за която — както сега разбирам — не съм подходящ. Съзнавам, че в края на краищата съм означавал нещо за теб. Никога няма да го кажа на останалите. Достатъчно е да го знам аз. Ала никога вече не бих могъл да мисля за теб по същия начин. Образът ти започва да става неясен, виждам Ганелон там, където би трябвало да виждам твоето лице. Той беше мой приятел. Той си рискува главата за мен. Той беше ти, ала един друг ти — който аз не познавах. Колко съпруги и врагове си надживял? А имаше ли и много приятели? Мисля, че не. Но покрай теб ставаха толкова много неща, за които не знаехме нищо. Изобщо не вярвах, че ще бъда свидетел на смъртта ти. Ганелон… татко… мой стар приятел и враг, казвам ти сбогом. Присъедини се към Дирдри, която обичах. Ти успя да запазиш своята тайнственост. Почивай в мир, ако такава е волята ти. Давам ти тази увяхнала роза, която пренесох през ада, като я хвърлям в бездната. Оставям ти розата и менящите се цветове на това небе. Ще ми липсваш…
Най-после се видя краят на дългата колона. Последните маршируващи излязоха иззад завесата и продължиха напред. Светкавиците продължаваха да просвятват, дъждът се лееше, гръмотевиците трещяха. Ала никой от процесията не изглеждаше мокър. Стоях до ръба на бездната и наблюдавах минаването им. Върху рамото ми се облегна ръка. Колко дълго съм стоял така, не можех да кажа. Щом процесията свърши, забелязах, че бурята отново започва да напредва.
Със завъртането си небето като че ли донасяше повече мрак над нас. От лявата ми страна звучаха гласове. Те изглежда говореха от отдавна, но аз не се бях вслушал в думите. Осъзнах, че треперя и всичко ме боли, че едва стоя на краката си.
— Ела и полегни — предложи ми Файона. — Семейството оредя достатъчно за един ден.