Позволих й да ме отведе от ръба.
— Има ли вече някакво значение? — поклатих глава. — Колко мислиш, че ни остава?
— Не сме длъжни да стоим тук и да я чакаме да дойде — каза Файона. — Ще минем по черния път и ще влезем в Царството на хаоса. Защитата им е разбита. Бурята може да не стигне чак дотам. Нищо чудно тази бездна да я спре. И без това трябва да изпратим татко.
Кимнах.
— Май нямаме голям избор, освен да бъдем послушни до самия край.
Отпуснах се на земята и въздъхнах. Сега се чувствах още по-слаб.
— Ботушите ти… — погледна ме тя.
— Добре.
Файона ги издърпа. Краката ми туптяха.
— Благодаря.
— Ще ти донеса нещо да хапнеш.
Затворих очи. Задрямах. Пред очите ми играеха твърде много образи, за да оформят разбираем сън. Колко дълго съм лежал така, не знам, но старият рефлекс ме събуди, когато чух приближаващ се кон. Върху клепачите ми падна някаква сянка.
Погледнах нагоре и видях увит в плащ ездач, мълчалив, неподвижен. Наблюдаваше ме.
Вгледах се и аз. Фигурата не направи никакво заплашително движение, но усещах как от този студен поглед струи неприязън.
— Ето го къде лежи героят — произнесе един тих глас.
Не отвърнах нищо.
— Сега лесно бих могла да те убия.
Тогава познах гласа, макар че не разбирах на какво се дължи това отношение.
— Попаднах на Борел, точно преди да умре — продължи тя. — Той ми разказа колко подло си го измамил.
Не успях да се въздържа, не бях в състояние да се контролирам. От гърлото ми се изтръгна сух кикот. При цялата тази каша, с какви глупости да се разстройвам. Можех да й обясня, че Борел беше много по-добре въоръжен и отпочинал от мен, че той бе дошъл, твърдо решен да се бие. Можех да й кажа, че не признавам правила, когато животът ми е застрашен и че за мен войната не е игра. Можех да й наговоря безброй неща, но ако тя досега не ги бе разбрала или не бе пожелала да ги разбере, щеше да бъде съвсем безсмислено. Освен това чувствата й вече бяха ясни.
Така че просто й поднесох една от великите истини на живота:
— На всичко може да се погледне от няколко страни.
— Предпочитам да се придържам към тази, която вече познавам.
Мислех да вдигна рамене, ала те ме боляха прекалено силно.
— Заради теб загубих двама души, които бяха най-важните в живота ми — заяви тогава тя.
— Оо? — възкликнах. — Съчувствам ти.
— Ти не си такъв, за какъвто бях подведена да те смятам. Виждах те като действително благороден човек — силен, проявяващ разбиране и понякога нежен. Достоен…
Бурята, която вече беше много по-близо, святкаше зад гърба й. Замислих се за някаква грубост и й я казах. Дара я пропусна край ушите си, все едно не ме беше чула.
— Сега се връщам при своите — заяви тя. — Дотук победата е ваша… но Амбър се намира там — посочи към бурята Дара. Можех само да я гледам. Не вилнеещата стихия. А нея. — Съмнявам се, че е останало нещо, пред което да се отрека от последните си задължения.
— Ами какво ще кажеш за Бенедикт? — тихо я попитах аз.
— Недей… — извърна се Дара. Помълча. После: — Не ми се вярва някога да се срещнем отново — каза тя и конят й я отнесе наляво от мен, в посока към черния път.
Един циник би могъл да реши, че тя просто е избрала да се присъедини към печелившата според нея страна, защото Царството на хаоса по всяка вероятност щеше да оцелее. Ала аз не бях толкова сигурен. Мислех само за онова, което бе поразило очите ми, когато тя посочи с ръка. Качулката на плаща леко се бе отметнала и зърнах за миг в какво се бе превърнала Дара. Там, сред сенките, не се криеше човешко лице.
Обърнах глава и я наблюдавах, докато изчезна. Сега, когато Дирдри, Бранд и татко ги нямаше, и току-що се бях разделил с Дара по този начин, ме заобикаляше един много по-празен свят… доколкото изобщо бе останало нещо от него.
Отпуснах се назад и въздъхнах. Защо просто не остана тук, когато другите потеглят, и не изчакам бурята да ме погълне, да заспя… да се разтворя… Помислих си за Хюги. От нея ли бях възприел подобно желание за бягство от живота? Бях толкова уморен, че това ми се виждаше най-лесния начин…
— Заповядай, Коруин.
Отново бях задрямал, макар и само за миг. Файона стоеше до мен, с храна и манерка в ръце. С нея имаше още някой.
— Не исках да ви прекъсвам разговора — каза тя. — Затова изчаках.
— Чу ли? — попитах.
— Не, но мога да се досетя, след като тя си тръгна. Заповядай.
Пийнах малко вино, после се съсредоточих върху месото и хляба. Въпреки душевното ми състояние, те ми се усладиха.
— Скоро ще тръгваме — рече Файона и хвърли поглед към вилнеещата буря. — В състояние ли си да яздиш?