— Мисля, че да.
Отпих пак от виното.
— Твърде много неща се случиха, Фай. Чувствам се емоционално претръпнал. Избягах от санаториума в един свят Сянка. Мамих хора и убивах хора. Правех си сметки и се биех. Извоювах си отново паметта и се опитвах да сложа в ред живота си. Открих семейството си и установих, че го обичам. Помирих се с татко. Бих се за кралството. Изпробвах всичко, което ми е известно, за да удържа света цял. Сега излиза, че усилията ми са били напразни, а душа не ми е останала, за да продължавам да скърбя. Безчувствен съм. Прости ми.
Тя ме целуна.
— Още не сме победени. Скоро ще си бъдеш отново същия.
Поклатих глава.
— Сякаш сме в последната глава на „Алиса“ — казах. — Ако извикам: „Вие сте само едни карти за игра!“, имам чувството, че всички ще се разлетим из въздуха като шепа шарени картончета. Аз няма да дойда с вас. Оставете ме тук. И без това съм просто жокер.
— В този момент съм по-силна от теб — решително заяви Файона. — Идваш с нас.
— Не е честно — измърморих.
— Довърши си яденето — предложи тя. — Все още има време.
Послушах я, а Файона продължи:
— Твоят син Мерлин чака да те види. Бих искала да го извикам тук сега.
— Пленник ли е?
— Не точно. Той не участва в битката. Просто пристигна преди малко и поиска да те види.
Кимнах и тя се отдалечи. Оставих храната и отпих нова глътка вино. Усещах известна нервност. Какво се казва на голям син, за чието съществуване неотдавна си научил? Чудех се какви ли чувства изпитва към мен. И дали знае за решението на Дара. Как би трябвало да се държа с него?
Наблюдавах го как се отделя от групичката мои роднини, доста далече вляво, и тръгва към мен. Интересно, защо ли ме бяха оставили сам по този начин? Ала колкото повече посетители имах, толкова по-ясен ми ставаше отговора. Запитах се, дали аз не бях причината да отлагат потеглянето ни. Влажните ветрове на бурята ставаха по-силни.
Мерлин гледаше към мен, докато се приближаваше и върху лицето му, толкова подобно на моето, не се четеше някакво определено изражение. Как ли се чувстваше Дара сега, когато предсказаното от нея унищожение на Амбър беше действителност? Чудех се какви ли са били на практика отношенията й с момчето. Питах се… много неща.
Той се наведе и ми подаде ръка.
— Татко…
— Мерлин. — Вгледах се в очите му. Надигнах се, без да изпускам ръката му.
— Недей, не ставай.
— Нищо ми няма. — Притиснах го към себе си, после го пуснах. — Радвам се — казах. След това предложих: — Пийни заедно с мен. — Подадох му виното, най-вече за да скрия, че не знам какво да кажа.
— Благодаря.
Мерлин взе манерката, отпи няколко глътки и ми я върна.
— За твое здраве — пийнах и аз. — Съжалявам, че не мога да ти предложа стол.
Отпуснах се на земята. Той последва примера ми.
— Изглежда никой от тях не знае точно какво си направил — рече Мерлин, — с изключение на Файона, която каза само, че е било много трудно.
— Няма значение — махнах с ръка аз. — Радвам се, че успях да стигна дотук, ако не за друго, то поне за тази среща. Разкажи ми за себе си, синко. Що за човек си? Как се е отнесъл животът към теб?
Той извърна поглед.
— Не съм живял достатъчно дълго, за да направя кой знае какво.
Любопитно ми бе, дали притежава способността да се преобразява, но се въздържах от този въпрос засега. Нямаше смисъл да започвам с изтъкване на нашите различия, след като току-що се бяхме срещнали.
— Не мога да си представя какво е — заговорих аз, — да израснеш в Царството на хаоса.
Мерлин за първи път се засмя.
— Аз пък не мога да си представя какво е да израснеш някъде другаде — отвърна той. — Различавах се достатъчно от останалите, за да ме оставят често сам. Учеха ме на обичайните за един благородник неща — магически умения, бойни изкуства, отрови, езда, танци. Казваха ми, че един ден ще господствам в Амбър. Това вече не важи, нали?
— Не ми се вижда много вероятно в обозримото бъдеще — съгласих се аз.
— Хубаво — кимна той. — Беше единственото нещо, което не исках да правя.
— А какво искаше да правиш?
— Исках да мина през Лабиринта в Амбър, както бе направила майка ми и да се сдобия с власт над Сенките, така че да пътувам сред тях, да виждам интересни земи и да върша различни неща. Смяташ ли, че бих могъл да го направя?
Отпих отново от виното и му го подадох.
— Напълно възможно е — казах, — Амбър вече да не съществува. Всичко зависи от това, дали дядо ти е успял да постигне онова, което се опитваше… а той вече не е между живите, за да ни каже какво е станало. Ала във всички случаи, има един Лабиринт. Ако оживеем след тази дяволска буря, обещавам да ти намеря Лабиринта, да ти дам инструкции и да се погрижа да минеш през него.