Чуваха се гласове, познати…
Ясно. Лежах по гръб, с крака към огъня.
— Всичко е наред, Коруин. Не се безпокой.
Тези думи бяха произнесени от Файона. Завъртях глава. Тя бе седнала на земята над главата ми.
— Рандъм…? — попитах.
— Той също е добре… татко.
Мерлин седеше от дясната ми страна.
— Какво стана?
— Рандъм те донесе дотук — отвърна Файона.
— Настройването успешно ли е?
— Той смята, че да.
Помъчих се да седна. Тя се опита да ми попречи, но въпреки това се надигнах.
— Къде е Рандъм?
Файона посочи с очи.
Погледнах натам и го видях. Той стоеше с гръб към нас, на около трийсет метра разстояние, върху една скална тераса, с лице към бурята. Тя беше вече съвсем близо и вятърът развяваше дрехите му. Пред него се кръстосаха светкавици. Тътенът на гръмотевиците долетя почти мигновено.
— Откога… е там? — запитах.
— Само от няколко минути — отговори Файона.
— Толкова време ли е минало… от завръщането ни?
— Не — каза тя. — Вие излязохте доста отдавна. Рандъм първо поговори с останалите и нареди войските да се оттеглят. Бенедикт ги поведе към черния път. Сега пресичат бездната.
Обърнах глава.
По черния път се забелязваше движение, една тъмна колона, насочила се към цитаделата. Помежду ни плаваха призрачни ивици; в далечината пробляснаха няколко искри. Над главите ни небето бе описало пълен кръг и ние пак се намирахме под нощната му половина. Отново ме завладя странното усещане, че някога много отдавна съм бил тук, за да видя, че това, а не Амбър, е истинският център на мирозданието. Опитах се да надникна в спомена. Той изчезна.
Огледах накъсания от светкавици здрач около мен.
— Всички ли… тръгнаха? — обърнах се към Файона. — Ти, аз, Мерлин и Рандъм ли сме… единствените, които останаха тук?
— Да — рече тя. — Искаш ли сега да ги последваш?
Поклатих отрицателно глава.
— Ще изчакам Рандъм.
— Знаех си, че ще кажеш така.
Изправих се на крака, както и тя. Мерлин също стана. Файона плясна с ръце и един бял кон се приближи до нея.
— Вече нямаш нужда от моята помощ — заяви тя. — Отивам да се присъединя към другите в Царството на хаоса. При онези скали има коне за вас. Ти идваш ли, Мерлин?
— Ще остана с баща ми и краля.
— Така да бъде. Надявам се скоро да се видим там.
— Благодаря ти, Фай — казах аз.
Помогнах й да се качи на седлото и я загледах как се отдалечава.
После се върнах и отново седнах край огъня. Рандъм стоеше неподвижен, обърнат към бурята.
— Има доста храна и вино — обади се Мерлин. — Искаш ли малко?
— Добра идея.
Бурята беше толкова близо, че можех да стигна до нея за няколко минути. Все още не се разбираше дали има някаква полза от действията на Рандъм. Въздъхнах тежко и оставих мислите ми да се реят.
Край. По един или друг начин, с всичките ми усилия от „Гринуд“ насам беше приключено. Вече нямаше нужда да отмъщавам. Разполагахме със здрав Лабиринт, дори може би с два. Виновникът за всичките ни проблеми, Бранд, беше мъртъв. Всякакви последствия от проклятието ми щяха да бъдат изтрити от огромните промени, които заливаха Сенките. Направил бях каквото можех да допринеса за това. В лицето на баща ми бях намерил приятел и се бях сдобрил с него, преди да умре. Имахме си нов крал, с явната благословия на Еднорога и му бяхме засвидетелствали своята вярност. Така ми се виждаше честно. Бях в добри отношения с цялото семейство. Смятах, че съм изпълнил дълга си. Вече нищо не се искаше от мен. Изчерпал бях всичките си мотиви и се намирах съвсем близо до състоянието на покой. Ако трябваше да умра сега, щях да го приема без съпротива. Нямаше да протестирам така гръмко, както бих го направил по всяко друго време.
— Ти си далеч оттук, татко.
Кимнах, после се усмихнах. Взех си малко месо и започнах да ям. Докато се хранех, наблюдавах бурята. Все още беше рано, за да съм сигурен, но тя като че ли бе спряла да напредва.
Прекалено бях уморен, за да заспя. Или поне така си мислех. Болките ми се бяха притъпили и ме заливаше чудесна безчувственост. Сякаш бях увит в топъл памук. Само събитията и спомените караха часовника на мислите ми да работи. В много отношения усещането беше великолепно.
Приключих с яденето и хвърлих дърва в огъня. Отпих от виното и пак погледнах към бурята, която приличаше на покрит със скреж прозорец на огрявана от пламъците стая. Животът беше прекрасен. Ако Рандъм успееше да отблъсне стихията, утре щяхме да влезем в Царството на хаоса. А какво ни чакаше там, нямах представа. Може да бе и гигантски капан. Засада. Номер. Прогоних тези мисли. Все едно, в този момент, това нямаше значение.