Покривът имаше доста за оправяне, но с помощта на дядо Радко и Гаро се справих до обяд. Думите на стареца към Ели обаче не ми излизаха от ума. Видът му, докато не подозираше, че го гледат — също. Докато се връщахме към Стана и Миле, накрая се реших и го попитах:
— Дядо Радко, а ти защо си дошъл тук?
Очите му проблеснаха към мен. Той оклюма, и отново сякаш се смали. Минахме двайсетина крачки, преди да отговори:
— За щото и всички. Да търся туй, дето няма да се върне.
Повървяхме мълчаливо, докато се престраша отново:
— Ние с Ели изгубихме майка и съпруга.
— Аз пък бабата. — Дядо Радко преглътна и извърна глава настрани. — Цял живот освен един друг друго не сме имали — ни дом, ни деца… И като си отиде тя, все едно животът си отиде от мен.
— И аз съм така. — промълвих. — Сигурно и Ели.
— И тогава сте почнали да идвате нощем, нали? — кимна той. — Гаро също е изгубил жена си, и старите му родители и синът му са с него. Силно ще да са я обичали, щом идват… Зюлфие и Гюлей, близначките от този двор вдясно, са без родители и без големия си брат. До тях е баба Дона, останала е без мъж като млада невеста, и оттогава е тук… И другите са все така. И аз също. Тук все едно Пенка е някъде наоколо. Таман е завила зад ъгъла, и ей сега ще излезе пак… И ми е по-леко. Че иначе… не се издържа…
Неволно си помислих, че жена му поне е починала вече възрастна, за разлика от моята. В следващия миг обаче се досетих кого ще да е изгубил пък Станчо Михайлов, и защо къщата му е такава. Всичко в мен изстина, и усетих как краката ми се подгъват. Господи, нашата с Ели загуба беше малка пред неговата!…
И сякаш усетих в себе си как Ася кимва в знак на съгласие.
Влязохме мълчаливо при стрина Стана. Тя тъкмо сипваше обяда. Ели се беше настанила на ъгъла на масата до Миле, и нетърпеливо потропваше с крак. В момента, в който я видях, тъгата ми се разсея като дим. Докато дядо Радко се настаняваше, забелязах, че и той се усмихва.
— Оставихте ли и за мен малко работа? — смигна Миле на дядо Радко. — Или ще си остана днес само с косенето?
— Хич никаква. Покривът на Гаро е като нов.
— Златни ръце има този Виктор! — обади се стрина Стана, докато сядаше. Ели ме изгледа гордо.
— И златен ум — промърмори умислено дядо Радко. — Сетил се е защо сме тук.
Домакинята му хвърли бърз поглед. След това се плесна по челото:
— Ели, ще донесеш ли дамаджанката с виното? В мазето е, мисля че в дясната стая.
Ели скочи и излезе от стаята. Вътре настана неловка тишина. Усещах, че сега е моментът да се сподели мъката.
— Сещате се кого изгубихме с Ели. Автомобилна злополука. — Нямаше нужда да питам кого са изгубили те. Детето си. Или децата?
— Ние имахме син — отговори на незададения въпрос стрина Стана. — Имаше си невяста като слънчице, дъщеря да ми беше, нямаше така да я обичам. И две дечица, на пет и на девет годинки. И те с кола, помел ги пияница с камион… Всичките… — Тя извърна глава.
Искаше ми се да се проваля в земята от срам. Досега мислех, че са имали дете като Ели — а всъщност те бяха виждали в нея внучетата си. Изгубения си син бяха виждали в мен.
— И като те видях онзи ден на улицата, все едно Пешко… — изхлипа стрина Стана. — Същият… — Тя си пое конвулсивно въздух. — Не ни се сърди, Викторе! Дванайсет години вече сме тук всяка нощ, но го няма — а така ни липсва! Просто сме двама изкуфели старци…
— Не сте! — звънна гласчето на Ели зад нас.
Обърнахме се — тя стоеше на вратата на стаята с дамаджанката в ръка.
— Много ви е боляло, и затова. А и на нас с татко ни е приятно да ви видим. Защо да ви се сърди?
Кимнах.
Ели остави дамаджанката и седна на столчето си. Погледа мъничко яденето, след това внезапно се разплака.
Стана и Миле се спогледаха. Не беше нужно да съм Професора, за да разбера — ненавиждаха се, че бяха наранили детето.
— И аз не очаквах Ели да ни чуе — опитах се да ги успокоя. — Няма защо да се обвинявате.
— Аз… не за това, татко — прокара дъщеря ми между подсмърчанията.
Миле поклати глава недоверчиво.
— Сетих се, че… ако за дванайсет години не сте го намерили тук, и ние няма да намерим мама… Никога…
Тишината стана оловна. Накрая Миле преглътна на сухо и вдигна глава:
— Може би има начин, Ели. Не унивай.
— Ако имаше, вие щяхте да сте успели! — тросна се тя.
Домакинът поклати глава:
— Може би не сме се борили наистина докрай. Просто седяхме и се радвахме, че тук ни е малко по-леко. И се бояхме да не изгубим и това, което имаме… Но ако то не ви стига, и не се боите да се борите, може би има начин.