Добре де. Да не закъснея за доцент Луканов.
Институтът се оказа сбутан на един етаж в стара, сталински тип сграда. На вратата с номер 211, под надписа „Лаборатория по цереброспинална неврофизиология“, намерих табелка „Доцент д-р Луканов“. Почуках — отвътре се чу гръмогласно: „Да!“. Поколебах се за миг, след това стиснах зъби, влязох и се представих.
Лабораторията беше голяма стая, с бюро в единия ъгъл и зидана маса, покрита с емайлови плочки, в другия. С изключение на масата с плочките, всичко беше затрупано от купища хартии — списания, ксерокопия, разпечатки… Пред бюрото седеше набит възрастен мъж с едра, побеляла глава и тежък, предизвикателен поглед.
— Разполагайте се — покани ме той полулюбезно. — На оня стол там, статиите на него са боклук. Вие сте се интересували от перспективите на лечението на гръбначномозъчни травми, нали?
— Лекарите не ми казаха нищо за мозъчна — обясних аз. — Само за гръбначна.
— С парализа или без?
— Със.
— Причината за парализата е, че е прекъснат гръбначният мозък, който се намира вътре в гръбнака.
— О… извинявайте за некомпетентността. — Идеше ми да потъна в земята от срам.
— Не сте медик, нали? Нищо срамно тогава. Срамотата е за тези, дето това им е професията.
Седнах на стола, или по-точно върху една педя високата купчина листове на него.
— Кажете, има ли някаква надежда за лечение? Лекарите са категорични, че няма.
Доцентът ме изгледа иронично и изръмжа:
— Всичко им е ясно, нали? Браво. Значи са се изравнили с Господа. Защо не ги помолихте да възкресят мъртвец? Или поне да превърнат вода във вино? — Май не изпитваше особено уважение към лекарите. Или си беше такъв по принцип.
Реших, че ще е най-разумно да си премълча.
— И какво сега? Оздравяване няма, така ли? — продължи той, докато ровеше усилено в някаква папка. Измъкна от нея блестящ диск и го пъхна в компютъра. — Вижте тук.
На екрана по дъното на панер пълзяха две мишки. Задните крака определено не ги слушаха добре — не можеха да държат тялото на мишката, тресяха се и помагаха доста малко за придвижването.
— Да, наистина не са добре — съгласих се аз. — Тези мишки са с нещо като прекъсване на гръбначния мозък? Само че непълно?
— Съвсем пълно. Почти половин сантиметър от него е бил махнат по хирургичен път, за да е абсолютно сигурно — при техните размери това е все едно пет сантиметра при човека. Повече, отколкото при най-големите травми, след които се оживява.
Усетих как ръката ми стисва здраво подлакътника на стола.
— Искате да кажете, че се оправят?
— Погледнете тук. — Той тракна по клавиатурата, и кадърът се смени. Същият панер, същите (поне на вид) мишки. Още не можеха да стъпят стабилно на задните си крака, но треперенето им беше намаляло, и си помагаха с тях доста по-добре.
— Месец по-късно. С времето организмът се научава да се справя все по-добре. А и лечението се усъвършенства.
— Лечение?
— Скелет микротръбички, напоен обилно с невроглиален растежен фактор. Присажда се на мястото на увредения участък. Тръбичките симулират миелиновите канали…
Той продължи увлечено с обяснението, но не разбирах абсолютно нищо. Всъщност, дори не го слушах.
— Тоест, Ели може да се излекува?!
— Засега лечението все още не е одобрено — изгледа ме строго доцентът. Май не обичаше да го прекъсват. — Няма създадени методики, дефинирани операции и модуси, та камо ли разрешения за тях. Но се работи много усилено, и до десетина години вероятно ще има всичко. Сигурно и резултатите ще са подобрени.
Сърцето ми щеше да изхвръкне.
— Колко подобрени?
— Трудно е да се каже. Ако нещата останат като сега, човек ще може за две-три години след операцията да се научи да ходи с патерици. За десетина — може би и с бастун. Но предполагам, че ще се подобрят. Ако това е, което ви интересува — имате отговора.
Станах бавно от стола. Внимавах във всяко движение — нямах представа дали краката няма да откажат да ме слушат. Или няма да подскоча чак до тавана.
— Докторе, а… тези кадри, те истински ли са? Заснети? Или са прогноза как биха били нещата?
— Заснел ги е лично един мой колега от Ню Йорк. Повтарял е за себе си експеримента. Преди няколко дни имаше репортаж по „Дискавъри“ за оригиналния опит — ако на мен не вярвате, вижте тях. — Доцентът изглеждаше малко пообиден. — А ако не вярвате и на очите си, вървете да слушате великите… колеги. — Той сякаш изплю думата. — Приятен ден!
Нямам никакъв спомен как съм се прибрал до къщи. Едва пред входната врата се сепнах, и удържах с труд да не връхлетя вътре като буря. Не можех да си намеря място от радост. Ели нямаше да е парализирана цял живот!