— Е, моето момиче, всичко е наред. Утре ще шашнеш учителите. А сега хайде да си лягаме.
Ели седеше мълчаливо. Внезапно по бузите й потекоха сълзи. Прегърнах я несръчно, тя се сви в мен и зарида.
— Аз… нищо. Просто без мама е толкова… тихо…
Нямаше какво да кажа. И слава богу — можех единствено да стискам зъби… Малко по малко сълзите и хлипанията поотслабнаха. По едно време тя си пое дъх и вдигна лице към мен:
— Разкажи ми пак за царството на сънищата.
— Мама не си е отишла от нас завинаги — започнах отново, за кой ли път. — Сега тя е в Царството на Сънищата, и ние всяка нощ можем да отидем при нея. Да я видим, да си поговорим, да се порадваме. Тя винаги ни чака с удоволствие, и винаги се радва да ни види. Сутрин не го помним, защото човек не помни сънищата си, но всяка нощ сме й на гости, и сме заедно чак до сутринта. И сме щастливи…
Сълзите на Ели постепенно поспряха, и тя се опита да се усмихне.
— Ако имаше как да си помним сънищата! Толкова хубаво щеше да е!
— Дори и да не ги помним, мама винаги е щастлива да те види. И винаги те обича — уверих я аз, и я помилвах по хлътналите бузки.
Тя вдигна към мен поглед, не по детски сериозен.
— Сигурно и теб, татко.
Сега аз едва се удържах да не се разплача.
— Сигурно, моето момиче. Време е да заспиваме. Сигурно мама вече ни чака.
Нощите са адът. Не само заради празното място до мен — умът ми вече е разбрал, че Ася няма да се върне. Колкото и нещо в мен да се съпротивлява, да недоумява как е възможно да я няма, и да вярва, че ще стане чудо, и тя ще се появи… Най-страшното е сънят, винаги един и същ. Спирката пред киното, и носещата се по улицата кола, и разсеяно зяпащото настрани момче в нея, и отхлупената шахта насред улицата, точно пред него, необозначена, зарязана. И в следващия момент колата излита, преобръща се във въздуха и се носи към нас
( — Пази Ели!)
Не зная какво точно съм направил, изглежда съм блъснал Ели назад и съм посегнал към Ася. Колата ни помете и тримата. Ася загина на място, аз останах без ръка. По Ели нямаше нито драскотина — ако не броим счупения при удара гръбнак.
И лишеното от съчувствие лице на лекаря: „Съжалявам, господине, ще остане парализирана — нищо не може да се направи за нея.“. После пак летящата кола, пак писъкът на Ася, пак лекарят, колата, писъкът… До сутринта. И на следващата нощ. И всяка друга. Иска ми се да умра, за да свърши този ужас. Но някой трябва да се грижи за детето.
Бих бил съгласен обаче да го преживявам до безкрай нощем и денем, ако имаше как да е спестено на Ели. Да не вика и плаче тя насън всяка нощ.
А какво ли не би направила Ася, за да я опази?… Ася, миличко, ненагледна, незабравима…
— Татко, спиш ли?
През клепачите ми проникваше слънчева светлина. Проспал съм будилника! Кое ли време е? И Ели не е тръгнала на училище…
— Татко, не се преструвай, де!
Отметнах завивката и се надигнах, без още да отварям очи. И изведнъж замръзнах.
Бях се отвил с дясната ръка. И в момента се опирах на нея.
Стреснато се огледах. Къде съм?!
Голяма, старовремска стая. Дървен гредоред над главата ми. Чистичко варосани бели стени, врата от сковани дебели дъски, със селско дървено резе и издълбани несръчно на дъските две очи и широка усмивка под тях. Прозорец с разтворени дървени капаци. Утъпкан пръстен под. Огнище с тлееща жар в ъгъла, до него — грижливо подредени цепеници. Два стола и маса, дървени, сглобени без пирони. Огромен скрин, до него на стената — ярко петно от леещия се през прозореца топъл поток златисти слънчеви лъчи.
И насред всичко това — Ели, усмихната, в гиздава селска рокличка, като на етнографски филм. Застанала права, на собствените си крака.
Сънувам. Разбира се, че сънувам. Как иначе?
— Татко, ставай, че навън всички вече са будни и работят! Да огледаме наоколо.
Щях да попитам къде и какво е това „наоколо“, но се усетих колко безсмислен е въпросът. Е, такъв сън е за предпочитане пред онзи с катастрофата.
Леглото ни се оказа широк дървен нар с дебел плъстен дюшек, тъкани шарени черги вместо чаршафи и дебели халища за завивки. Метнати на единия стол ме очакваха везана риза и едновремешни панталони алафранга, като от постановката на „Чичовци“ по телевизията. До стола имаше папуци от свинска кожа.
(откъде знам, че се казват папуци? не са ли просто обуща като всички други?)
Поразрових въглените в огнището, метнах отгоре им една цепеница, взех оставеното до вратата ведро за мляко и излязох навън. Докато отивах към кладенеца, се оглеждах смаяно.