Ели седеше спокойно, със затворени очи, и като че ли се усмихваше леко. Огледах делвите около нея — всички бяха достатъчно далече, за да не я мокрят пръските.
Докато оглеждах, Горун изля джезве вода в медно котле, окачено близо до мен. Изчака да капнат две капки, леко се намуси и бръкна в котлето. Следващата капка се забави мъничко — вероятно беше затулил дупчицата за миг с пръст. След това продължи по гредата към ъгъла зад мен, и излезе от полезрението ми.
Не се обърнах да го гледам. Не че не можех, просто някак си не виждах защо да го правя. След мъничко едната от двете големи делви пропя утробно зад гърба ми. След още малко се добави тъничко, често потропване от някоя мъничка.
Затворих очи. Ритмите на различните делви вече ясно очертаваха мелодия. Известно време още различавах как в нея се добавя по някой нов, след това само усещах, че става все по-сложна и богата.
Усещах, че заспивам. Спя, и сънувам, че ще заспя. Значи ли това, че всъщност ще съм буден? Както когато си лягам тук вечер? Или че ще спя двойно по-дълбоко от обикновен сън?… Какво е сън дори в сравнение със съня? Да си умрял? Или да си буден? Или е едно и също?…
Ритмите се наслагваха и гонеха, разделяха и сливаха, редуваха и съвпадаха, настъпваха и отстъпваха… Усещах как ме носят, водят и увличат, и как се унасям, хем стоя, хем тичам, и се разтварям и обхващам всичко… като сън в съня, просто и логично… Без да търся връзки, или обяснения… без да се боя — нали насън е всичко… и без колебания или опасения — насън може всичко… … И да срещна Ася… да е тук до мене… да получа щастие и успокоение…
— Здрасти, Вики!
— Ася! — изтръгна се от устата ми. Бях стреснат и смаян.
— Не се плаши, аз съм… Няма да те изям, де!
— Къде си?
Не виждах нищо — сякаш бях ослепял. Но някаква частица от мен знаеше, че не съм, че просто спя, и съм със затворени очи.
— Тук. Не ме ли усещаш?
Наистина я усещах. Не зная по какво точно. Като че ли долавях дишането й. Като че ли усещах дъха на парфюма й. Усещах всичко нейно, всичко, с което я познавах.
— Тук съм! Отново се срещнахме, въпреки всичко. — Усетих как някъде зад непрогледната пелена очите й блестят от щастие. — Пак се срещнахме!
И внезапно сякаш пелената се разпадна. Виждах я — и вече нямаше значение как, с очи или иначе.
В първия миг вълната от щастие щеше да ме удави. Внезапно обаче отстъпи място на студен страх. Ася стоеше там сама.
— Къде е Ели?
— При мен. Както и ти.
— Къде е? Защо я няма?
— Не се бой. И двамата сте при мен, но поотделно. Няма как… Но пък така не пречиш на Ели да ми се радва колкото иска, нито тя на теб. Нали?
— На две места едновременно ли си?!
— Защо не? Нали само сънуваш?
Миг-два трескаво съобразявах. След това страхът малко по малко ме напусна. Насън може всичко.
И да, това беше Ася, същата както винаги. Нямаше да навреди на детето, за нищо на света. Наяве или насън.
— Няма ли да ме прегърнеш? — прозвъня смехът й.
— Как?… — Чувствах се като в небрано лозе.
— Ей така! — Тя внезапно се притисна до мен и ме прегърна.
Усещането беше смайващо. Чувството за физически допир липсваше, но всичко останало, близостта до обичта на живота ми и щастието ми, нежността на Ася, сладостта от това, че сме заедно, всичко беше точно както преди. Без да имам нужда от подкана, я прегърнах по същия начин — с цялото си същество. Усещах и нейното щастие, и как обичта струи през нас двамата, изпълва ни и прелива. Сякаш наистина бяхме станали едно цяло.
И внезапно се засрамих. Само за миг, но Ася го усети.
— Защо тъжиш? — Тя изви глава кокетно и ме изгледа закачливо.
— Срам ме е… Че докато съм тук, някак не ми липсваш толкова.
— Естествено, че няма да ти липсвам толкова. По-будна съм, по-жива съм, по-близо съм до теб наистина. Не е само чувство.
По-будна? По-жива?
— Как иначе да ти го кажа? Предложи.
— Ти мислите ми ли четеш?!
— Естествено. Има ли как да не го правя, след като съм вътре в ума ти?
Премигах на парцали няколко пъти.
— Вътре в ума ми?! Тоест… Болен съм от шизофрения? И ти си другата ми личност?
— Ти май наистина държиш непременно да си луд! Прав беше Оги. — Тя ме изгледа с престорен ужас. — А искаш и аз да не съм жив човек, а болест! Ама че си зъл! Кой ме наказа тъй, горката, с такъв зловещ омразник легло да съм делила…
Не можах да се сдържа и отново се усмихнах.
— Добре, какво си всъщност тогава?
— Какво от мен може да бъде живо в теб? Помисли, де!
— … Споменът?
— Точно така. Споменът ти за мен.