— Хм… Не ми звучи много като жив човек.
— Когато сме „живи“, по твоему, сме ли нещо повече от собствения си спомен за себе си?
— Амии…
— И не съобразяваме ли всичко, което правим, с него? Преценявайки какво бихме и какво не бихме направили? Като така поддържаме това „себе си“?
— И все пак, всъщност в момента говоря със себе си. Така излиза.
— Нищо подобно. Кога се научи да гладиш добре — докато се мъчеше да съобразиш сам как става, или като се замисли как аз го правех?
— Като мислих как ти го правеше, но какво общо има това?
— Ако съм всъщност твоето „себе си“, как не го знаеше, докато се мъчеше да се сетиш сам?
Беше ми трудно да измисля какво да отговоря. Накрая си признах:
— Дори и така да е, не ми е лесно да разговарям с… представата си за теб.
— Така или иначе общуваш не с хората, а с представите си за тях. Помниш ли как го обясняваше на Оги, докато бяхте още в гимназията?
— С моите камъни по моята глава, така ли? Я стига си ми ровила из мозъка! — шеговито я срязах аз.
— Няма пък! Да видя как ще ме спреш! — Ася бързо ме погъделичка под мишниците, точно както когато се борехме на шега преди. И аз, както винаги, я сграбчих и притиснах силно до себе си. Усещането беше съвсем като истинско, и сладко потънах в него като в море от неизказано щастие.
Не зная колко време сме прекарали така. Всички казват, че хубавите мигове отлитат бързо — но този продължи цяла вечност, тиха и напоителна. Сякаш бяхме стояли прегърнати до края на света, неизброими животи, без да ни омръзне и без да пропуснем нито миг. И когато дойде моментът да се пуснем, не съжалявах. Бях изпитал всичкото щастие на света, докрай и за цяла вечност. Бях получил всичко, което може и има как да се получи, всичко, което можех да поема. Бях сит за него.
— Имаш нужда от нещо, Ася? Кажи ми какво мога да направя за теб.
— Имам. Да си намериш момиче.
Едва не се задавих.
— Ася, ти… Заради Ели, да си има майка? И заради мен?
— И заради себе си. Нали сега моите чувства са твоите. А ти по цял ден само тъжиш, и не поглеждаш никого.
— Не ти вярвам. Искаш го само от грижа за нас!
— Какво да направя, като си ме запомнил грижовна? Ако наистина ме смяташе за проклетница, щеше да е друго — закачливо заяви тя. — Сам си си виновен.
— Пак аз виновен, нали? Иди кажи после, че не си проклетница!
Двамата прихнахме и пак се притиснахме един към друг.
— Не е само от грижовност, Викторе. Докато ти си самотен, ще съм самотна и аз. Единственият ти начин да ме спасиш е да спасиш себе си… Защо се мусиш? Страх те е да не ме изгубиш?
— Амии…
— Няма как. Докато ме помниш, ще съм жива в теб. А човек никога не забравя нищо, дори ако не може да си го спомни в момента. Така че го направи заради Ели и заради мен.
— И да те мъчи непрекъснато ревност, нали?
— Стига, Викторе, знам си те. А сега още повече отпреди. Не умееш да отхвърляш и забравяш. Първо ще търсиш и виждаш в нея мен, след това ще откриваш в мен нея. Двете ще бъдем едно за теб — а това означава и за мен. От моя гледна точка ще съм се върнала до теб, отново жива. Не го ли разбираш?
— А когато най-сетне те забравя…
— И да искаш, няма да ме забравиш. Ще се променям в спомените ти, точно както бих се променяла, ако бях жива. Може да престанеш да се сещаш за мен, но винаги ще бъда част от теб. Докато те има.
Поколебах се — не беше лесно да го приема.
— Не ми се сърди. Просто ми звучи… необичайно.
— Освен ако не искаш да ме превърнеш във вампир, който пие от живота на другите и след като си е отишъл. — Тя се опули и озъби страшно, и отново се разсмяхме.
— А… Ели тук също ли е представата ми за нея? Ако да, как тя наяве помни сънищата ни? Ако не, как…?
Ася се усмихна загадъчно и не отговори нищо.
— Кажи, де!
— Няма! Нека пък да има една тайна на света и от теб.
— Добре, така да е… — Замислих се, и внезапно усетих как погледът й спира върху мен и става сериозен.
— Мъчи те нещо, Викторе. Кажи си болката.
Поколебах се за миг, но нямаше смисъл да крия:
— Взехме си двамата заедно всичко недовзето. Но не сме тримата заедно. А трима имаме да взимаме още, и други неща… Насън всичко е възможно. Нека се съберем заедно!
Почувствах как у Ася се надига страх.
— Може да не е лесно, Вики. Рискуваме.
— Не го ли направим, срещата няма да е пълна. И истинска, и докрай.
— Твоят спомен за мен няма как да е точно като този на Ели. Ще ми е трудно да издържа сливането…
Без да зная как, осъзнавах колко трудно ще й е. Но желанието да получим всичко докрай беше по-силно. Усещах, че нищо не може да ме спре.
Ася сигурно също го усещаше. Колебливо кимна в знак на съгласие, но страхът не я напускаше: