— Все пак, Викторе, не насилваме ли нещата? Видя как се е измъчил Горун, за да ни събере.
— Ако стане.
— Ако дори един от нас не е уверен докрай…
— След всичко досега, има ли как да не сме? Не ми се вярва.
След миг размисъл тя ми подаде ръка.
Знаех, че Ели седи точно вдясно от мен, на не повече от ръка разстояние. Протегнах се да я докосна наум, точно както прегръщах Ася. Усетих как съпругата ми също се напрегна — и внезапно около нас прозвъня щастливият смях на Ели:
— Май стана, мамо! Усещам и татко тук!
В следващия миг към усещането за прегръдката с Ася се присъедини и това за Ели — сякаш се беше хвърлила при нас. Усетих как през Ася премина силна тръпка, след това тя си отдъхна и се притисна до мен. И сякаш времето отново спря, за цяла вечност — вечност от щастието, че сме заедно, по-дълга от безброй животи.
— Време е да се разделяме — промълви накрая Ася. — Получихме всичко, което търсехме.
Беше права. Срещнахме я с Ели отново, отвъд смъртта — и ни даде достатъчно щастие, за да стигне за цял един живот. И въпреки това нещо в мен продължаваше да няма насита:
— Ще се видим ли някога пак?
— Със сигурност, насън. Дори да не идвате тук повече, ще ви навестявам винаги, щом имате нужда от мен. След като вече сте се убедили, че продължава да ме има и е възможно, ще е достатъчно лесно. До… когато!
Тя се усмихна, и ние с Ели се засмяхме в отговор.
— И още нещо. Благодаря ви за цветето!
— Ели, хм… — започнах внимателно, докато й помагах на сутринта да се облече за училище, — може би е добре да не разказваме за тази история. На никого. Иначе надали ще ни повярват, и може да ни се смеят и подиграват.
За мое учудване Ели кимна разбиращо:
— И ако някой ден трябва да идат там, няма да могат, дори да има как. Невярването ще ги спре — отрони замислено тя. — Сигурно е по-лесно да приемеш нещо, за което не си и чувал, отколкото ако си се подигравал на другите за него… Татко, защо ме гледаш така?
— Нищо, Ели. Нищо.
— Жал ми е малко за такива невярковци. Те са… сакати. — Ели се сепна и хвърли поглед към празния ми ръкав. — Ама не като нас. Те сами са се осакатили. И ние поне знаем, че сме, а те са толкова сакати, че даже не го знаят. Все едно да са толкова глупави, че да не разбират даже колко глупави са… И да им разказвам, няма да го разберат, ще е все едно не съм им казвала нищо.
— Точно така, детето ми… Ха! Кога стана седем и петнайсет? Бързо, че закъсняхме!
След като я изпратих, се заех да оправя леглото й. Внезапно нещо изхруска под обувката ми. Вдигнах крак — под него имаше стъклени трошици. По навик се огледах какво ли се е счупило.
В ъгъла между леглото и стената лежаха скъсаният бял конец и намотаната жичка, в която още се крепеше парченце от кристала. Другите парченца обаче се бяха пръснали навсякъде около леглото. Не ми се вярваше счупването насън да може да го повреди тук, колкото и истински да изглежда сънят. Сигурно беше паднал от леглото.
(и се е счупил на паркета на пода? глупости…)
(или е скъсала насън конеца и е ударила кристала в нещо? в металната рамка на леглото? или в тръбите на количката, тя стои тук нощем?)
За миг ме изкуши идеята да запазя някое от стъкълцата за изследване. След това се опомних и ги изметох.
Когато отидох в хола, видях отново забравената чашка на чичо Благо, и мигновено си припомних телефона на агенцията за ремонти. Посегнах към слушалката, но след кратък размисъл се отказах.
Можеше примерно да ми отговорят: „Не, такъв тук никога не е работил… Няма записани повиквания от вас за ремонти.“ Или пък: „Да, искате ли да го чуете?“ — и какво щях да го попитам? Или пък какво той щеше да ми отговори? „Да, аз съм таен магьосник“ или „Не разбирам за какво говорите“ — какво значение всъщност имаше? Имаше ли какво да науча или спечеля, освен да си чеша глупавото любопитство?
По-добре да оставя нещата каквито са. Може би някой път пак ще се повреди нещо, и чичо Благо ще дойде. Надали ще го разпитвам като дърта клюкарка, но той и сам умее да казва каквото е нужно.
И днес Ели донесе от училище нова шестица, и си научи уроците сама и без да се оплаква. Когато я слагах да си легне, погледите ни се срещнаха. Очаквах да се разплаче, но вместо това тя се усмихна:
— Не тъжи, татко. Всяко хубаво нещо свършва. Но пък после идва друго, нали?
— И новото е още по-хубаво — добавих аз. — Защото носи в себе си предишното, и добавя към него. — Още не смеех да й кажа за надеждата за лечение. Някой ден, когато му дойде времето.
Ели гледаше някъде над рамото ми замислено.
— Знаеш ли, татко, не вярвах истински, че мама не е умряла. Искаше ми се, но не го вярвах. А излезе, че наистина!… Да де, жива е само вътре в мен. И в теб. Но ако ни потрябва, можем да я повикаме.