— И да й дадем да се порадва на успехите ни. Какво мисли за оценките ти напоследък?
— Съжалява, че не може да ме гушне и разцелува — блеснаха очите на Ели. — Ама няма значение. Чувствам се, все едно го е направила. Всъщност… защото всъщност е. Вътре в мен.
— Точно така, момичето ми.
Ели направо грееше от щастие. Внезапно обаче по лицето й се изписа размисъл.
— Татко… а нали и ние ще продължим да живеем така? Иска ми се, ако умра преди теб, да живея в теб и да ти помагам. Не искам да умра истински и докрай, докато ти си жив, и имаш нужда от мен… И ти също да живееш в мен, докато ме има.
— Ще живея в теб дори и след това, Ели. Нали ти и тогава ще продължиш да живееш, в децата си.
— И в приятелите. Във всеки, който има нужда от мен. — Очите й грейнаха.
— После пък те в техните деца, и така нататък. До безкрай.
Тя кимна усмихнато:
— И да се грижа за тях. Като за… Тя млъкна внезапно, изгледа ме и се изчерви.
— Като за мен?
Тя не каза нищо, но се изчерви още повече.
— И защо реши, че трябва да се грижиш за мен?
— Ами… мама ми каза.
— Така ли?
— Докато бяхме заедно с нея, преди да дойдеш и ти. Каза, че за мен се грижиш ти, а за теб няма кой. И ме помоли да го правя аз. Заради нея…
И за миг отново усетих топлата прегръдка-сливане с Ася.
Тази вечер работих до късно. Трябваше да наваксам за вчера. А и знаех, че Ели няма да ме чака нетъпреливо някъде, в някой приказен общ сън. Но нямаше и да бъде впримчена в кошмара с катастрофата. Той беше загубил властта си над нас завинаги.
Вече сигурно е доста след полунощ, но не мога да заспя. Лежа в тъмното, и мислите летят из главата ми като пощурели мухи.
Ще разрешат ли някога това лечение на счупен гръбнак за хора? Не зная. Не зная и дали ще имам парите да уредя операция за Ели. Ще се боря.
Какво имаше Горун предвид под „когато хората станат готови“? Да могат да извикат като жив изгубения? Или в добавка и да победят мъката си по него? Да го приемат като… както приехме Ася ние с Ели? Или…?
Не предадохме ли някак Стана и Миле? Бяхме им опора… Да ги издиря, но как? Бюлетинът на катастрофите? Регистър на имената на съпрузите? За да не търсят отново и отново, нощ след нощ, онова дето няма да се върне.
(а и колко покриви в селото останаха неоправени…)
Какво беше всъщност всичкото това със сънищата? Прав ли беше Професора? Всъщност, той каза ли нещо за тях, за да е прав или не? Или точно с това е прав — че не каза нищо определено? Че остави изводите, или избора — знам ли? — на мен.
Колко ли магьосници има наоколо, във всеки възможен смисъл? Надали е само чичо Благо. Също и доцент Луканов, макар и съвсем другояче. Професора, без съмнение. Може би Оги, по свой си начин? Може би учителката по физическо?
Може би ние с Ели?
Имаше ли нещо общо всъщност този кристал? Неизвестни скрити възможности? Или само отправна точка, отключващ елемент за въображението ни… а може би и нещо друго в нас?
Не зная. Но има нещо друго.
Атеист съм. Вярвам в законите на физиката и математиката. Не вярвам в бог, нито в задгробен живот, нито в духове.
Но мисля, че намирането на кристала и появата при нас на чичо Благо по някакъв начин са дело на Ася, за да ни срещне отново. Не зная как. И не ме интересува.
Какво ли би казала тя? Докосвам спомена за нея, и сякаш чувам весело: „Май фантазираш повече и от детето.“ И след това се усмихва, и посяга да ме прегърне. И, без да чакам, също я прегръщам.
Успяхме, Ели. Открихме мама.
Можем да си тръгнем от Царството на Сънищата спокойно.