Личеше им. Харкорт никога не беше виждал такава сбирщина. „Изметта на земята“ — беше казал стотникът и те наистина бяха такива. Глутница вълци.
— С тези каруци ще трябва да внимаваш — каза Харкорт. — На места пътят е много тесен.
— Ще минем — отвърна безгрижно стотникът.
Харкорт погледна през рамо и видя, че процесията, носеща вуйчо му, минава по подвижния мост на замъка. Римлянинът му подаде ръка и каза:
— Надявам се пак да се срещнем. Може би ще се върнем по същия път…
Харкорт стисна ръката му и отговори:
— Непременно се отбийте. Ще пийнем по нещо.
Стоеше и наблюдаваше римляните, докато изчезнаха надолу по пътеката, после обърна коня си и се отправи към замъка.
Загледан в двете тумбести кули, той отново си спомни как преди седем години бяха победили нападащото Зло. И без никаква връзка си припомни и нещо друго — че по това време замъкът се ползваше от услугите на един магьосник, който, след като отблъснаха Злото, претендираше, че главната заслуга за победата била негова. В замъка вече нямаше магьосник. И толкова по-добре. След като всичко беше преминало, дядо му го беше изгонил.
— Не мога да търпя този негодник — беше казал дядо му. — През цялото време седеше в стаята си, скимтеше, гореше някакви отвратително миришещи вещества и си говореше сам, докато останалите бяха на стената и се биеха. Нашите силни ръце и верни саби, да не забравяме и майсторството на нашите стрелци, прогониха врага. А след като опасността премина, този мошеник се измъкна от бърлогата си и взе да разправя, че успехът се дължал на него. Докато съм жив, в замъка няма да стъпи кракът на магьосник. Нъли се опита да спори със стареца.
— Съгласен съм, че този, когото изгони, беше много противен тип — каза той. — Но смяташ ли, че е разумно, приятелю, да отричаш всички магьосници? Човек не може да каже кога ще има нужда от магьосник. След като изгони този, и добре стори, не мислиш ли, че е разумно да намерим някой по-добър?
— Всички магьосници са шарлатани — отговори старецът.
И с това тури край на въпроса. Оттогава в замъка нямаше магьосник.
ГЛАВА 5
Дядото на Харкорт и Нъли седяха пред огъня в голямата зала. Там беше и абат Гай — изтегнал се на пейката и подпрял гръб на стената, вдигнал полите на расото си над дебелите си кални крака. Огънят гореше весело, огромният каменен комин мъркаше като дремещо куче.
— Когато видях легионерите — обясни абатът на Харкорт, — дотичах да видя мога ли да направя нещо, да помогна с нещо, та да ви се отплатя поне малко.
Харкорт кимна в знак, че приема обяснението, макар да знаеше, че абатът не бе имал намерение да окаже никаква помощ. Просто не беше успял да потисне любопитството си.
— И когато твоят дълбоко уважаван дядо — продължи мазно абатът — предложи да остана за вечеря, с радост се съгласих. Няма нищо, което да обичам повече от добре изпечено сочно свинско.
Зад тях прислугата припряно слагаше на масата дъски за рязане на хляб, ножове и кани, палеше свещи. Харкорт седна до абата, срещу дядо си и Нъли.
Нъли стана и отиде до огъня. Беше космат като мечка, която напролет си сменя козината. Носеше само парче плат около бедрата.
Беше снажен мъж и сега Харкорт сякаш за пръв път осъзна, че е различен от останалите хора. От години го възприемаше само като приятел на дядо си, не точно като истински човек, но като живо същество, напълно приемливо като мъж, като личност, която не се отличава с нищо. Защо сега трябваше най-сетне да види Нъли такъв, какъвто е всъщност?
Едва сега разбра защо го наричат Нъли2.
Ами такъв си беше. Раменете му бяха масивни, но не изправени като при хората. Ръцете му бяха по-дълги от човешките, главата — издадена напред, а не изправена върху раменете. Нямаше или почти нямаше шия. Краката му бяха изкривени, сякаш бе възседнал нещо. Сега, когато за първи път осъзна различията, Харкорт чак се смая. Защото обичаше Нъли, дори и сега, въпреки тези различия. Нъли го учеше да ходи като малък, а по-късно, когато порасна, го извеждаше на разходки, разкриваше му чудесата на природата. Показваше му гнездата на птиците, които без неговата помощ никога не би могъл да открие, и го учеше как да ги търси. Разкриваше му красотата на дивите цветя, които за него не бяха нищо повече от китки, разказваше му как корените на едно могат да лекуват болести, а листата на друго, сварени на чай, макар и горчив, облекчават различни болки. Показваше му леговищата на лисиците и дупките на язовците. На всичко Нъли приписваше такова значение, каквото Харкорт не беше чувал от никого. Когато свършеха разходката, сядаха под някое дърво и Нъли му разказваше разни истории така увлекателно, че момчето ги приемаше за истински. Някои от тях още помнеше.