— Ще трябва да почакаш малко за свинското, Гай. Никога не съм виждал толкова суетня и търчене като днес. Жените сложиха блудния ми син в най-доброто легло и му носят греяно вино и разни лакомства, държат го за ръка и му прислужват. Чак да ти се доповръща.
— Как е той? — попита Харкорт.
— Няма му нищо, което един добър дванадесет часов сън да не може да излекува, но те така му досаждат в старанието си да му услужат, че не му дават да затвори очи. Майка ти е най-добрата жена на този свят, но понякога прекалява с добрината си.
От начина, по който говореше старецът, Харкорт разбра, че е безсмислено да пита повече за вуйчо си.
— Какво казват римляните? — попита той. — Или просто минават?
— Римляните никога не минават току-тъй — отговори дядо му. — Те взеха зърно за конете и шунка, и солено говеждо, и наденици, и всичко, до което се добраха. Така натовариха каруците, че осите им изпукаха. За всичко ми дадоха разписка, но каква ли полза от нея!
— Можеш да отидеш в Рим или до най-близкия легионерски лагер където и да е той, и да ти платят — каза абатът. — Слава на Бога, че подминаха манастира.
— Те знаят много добре, че абатите са стиснати — отговори сопнато старецът. — Знаят също, че като лоялен поданик на Империята и тъй като не мога да постъпя другояче, аз ще им дам всичко, от което се нуждаят.
— На мен ми се струва — каза Нъли, — че плащаш прекалено висока цена за това твое поданство, от което, в края на краищата, нямаш никаква полза.
Старецът не му отговори, а се обърна към Харкорт:
— Каза ли Раул къде е бил?
— Не много. Всъщност съвсем малко. Опита се да ми каже, но аз не му дадох да говори. Каза, че е намерил призмата на Лазандра.
Абатът скочи като ужилен.
— Призмата!? Онази, за която говорихме днес следобед?
— Същата — отвърна Харкорт. — Онази, за която се говори, че в нея е затворена една душа.
Дядото на Харкорт премина направо към същността на въпроса с думите:
— Донесе ли я?
— Не. Но знае къде е.
— Вечно търсещ — каза старецът. — Вечно неспокоен. Едва завършил едно налудничаво начинание и се захваща за друго.
— Но ти се радваш, че той се върна у дома, дядо.
— Разбира се, че се радвам. Раул е единственият ми син. Той и твоята майка са единствените ми деца — поне доколкото знам.
— Ако Раул е прав… — започна абатът.
— По такива важни въпроси като този моят син не лъже — прекъсна го старецът. — Вярно, обича да украсява историите си, за да ги направи по-интересни, но ако каже, че е видял нещо, значи наистина го е видял. Щом казва, че знае къде е призмата, можеш да си сигурен, че е там.
— Човек не може да вярва в една легенда — каза абатът, бързо променяйки тактиката си, — но ако един честен човек се кълне, че е видял предмет, който заема централно място в тази легенда, тя престава да бъде легенда.
— Точно това твърди и вуйчо ми — обади се Харкорт. — Казва, че това вече не е легенда. Знае, че тя наистина съществува. Знае и къде е.
— В Пустата земя ли? — попита Нъли.
— Предполагам. Вуйчо е дошъл оттам. Каза, че не могъл да я вземе, защото те били много. Твърде много. Но не каза кои са тези „те“.
— Е, нищо — каза дядото. — Има време, ще разкаже подробно. Сега момчето се нуждае от почивка и никой не трябва да му додява.
— Но щом тя съществува… — почна абатът. — Щом съществува, тогава…
— Вече знаем, че съществува — каза дядото. — Това е достатъчно. Това дава покой на умовете ни…
— Но в нея е затворена душата на един светец и тя се намира в ръцете на Злото.
— На мен ми се струва, че за душата е без значение в чии ръце се намира, щом като е затворена.
— Не е така — възрази абатът. — Душата не трябва да бъде в ръцете на Злото. Тя трябва да е между свещените реликви на християнския свят. Тя трябва да се намира в лоното на Църквата, подхранвана от молитвите на вярващите, пазена от посегателства, защитена до онзи последен ден, когато ще бъде освободена, за да се отправи към небето.
— Като гледам — каза сухо Нъли, — ти май искаш да и осигуриш такова свещено място в границите на своето абатство.
— Естествено — каза абатът и без да иска, попадна в клопката, поставена му от Нъли.
— И ще поемеш риска абатството, като пазител на такава реликва, да стане известно в цялата Империя?
— Аларикс — смъмри го строго старецът, — такова отношение от твоя страна е недостойно. Абатът няма да…
Но не можа да довърши мисълта си, защото точно в този момент на стълбището се появи майката на Харкорт, следвана от други жени. В същото време, под звуците на фанфари, беше донесен и печеният глиган, с ябълка в уста и зелен венец на челото.