ГЛАВА 6
Харкорт се прибра в стаята си късно. На трапезата имаше голяма веселба. Най-вече майка му бъбреше безспир за завръщането на брат си. Дядо му седеше необичайно мълчалив, изръмжаваше от време на време в отговор на запитванията и пиеше повече от обикновено. Абатът не каза почти нищо, а това не беше в неговия стил. Безсловесността му учудваше само на пръв поглед, защото през цялото време устата му беше пълна и той не можеше да говори. Глиганът се оказа много вкусен и абатът го оцени по достойнство; на светлината на свещите брадата му лъщеше от стичащата се мазнина. Останалите обаче последваха примера на домакинята и бъбреха наравно с нея. Вечерята мина необикновено весело.
Когато се върна в стаята си, Харкорт неочаквано откри, че няма никакво желание да си ляга, и докато крачеше неспокойно, разбра какво го тревожи. Проумя, че тревогата му идва от това, което абат Гай бе казал следобеда за падането на замъка Фонтин. През всичките изминали години семейството му много внимаваше да не споменава за трагедията в негово присъствие и той им беше благодарен за това. Мълчанието му бе помогнало в известна степен да забрави. От друга страна, беше чакал този поток от думи за случката, която се опитваше да заличи от ума си. Навремени беше успявал почти да я забрави, но тя никога не беше излизала напълно от ума му. Елоиз все още беше в мислите му, все още чакаше.
Харкорт спря неуверено насред стаята, загледан към писалището в ъгъла. Взе свещта от масата до леглото, отиде до писалището, постави я върху него и отмести стола. Седна, извади ключа и отключи най-долното чекмедже отляво. Извади книгата. Не му беше трудно да я намери: знаеше точно къде е. Сложи я на писалището, отвори я и премести свещта по-близо.
Ярките цветове, илюстрациите по полетата, винетките завладяха погледа му. На светлината на свещта всичко беше по-красиво, отколкото го беше запомнил, и той тежко въздъхна.
Взираше се в отворените страници на книгата и търсеше нежността — онази нежност, която бе изпитвал преди години. Не самосъжалението, не тъгата или безутешността, не горчивината, а нежността, изпълваща го с любов. Но не можа да я намери — тя беше избледняла много отдавна.
Книгата беше стара — отпреди столетия. Нейното създаване се губеше някъде в годините на отдавна забравения ренесанс, когато хората, след дълги векове мрак, отново бяха намерили в умовете и в душите си красота. Дълги години книгата бе принадлежала на семейството на Елоиз. Тя я беше получила от ръцете на покойната си баба. Елоиз му я даде — най-невероятният подарък, защото никой не бе подозирал, че той с часове ще се любува на красотата на една книга. Никой освен Елоиз. Тя прозря и му подари книгата — едно семейно богатство, дадено на човека, когото обичаше и който също я обичаше.
Опита се да си спомни думите и когато му даде подаръка, какво си бяха казали, но не можа; всичко беше отминало. Беше заличено, той знаеше това, от горчивината и тъгата. И сега, посред нощ, Харкорт най-сетне си даде сметка какво му струва тази горчивина. Тя беше докосвала тази книга; пръстите и я бяха прелиствали. Тя я бе ценяла, трябва да я е ценяла, както и семейството и в продължение на столетия. Но му я беше дала, тази Елоиз, от чието лице сега си спомняше само бръчиците около очите, когато се засмее.
Дълго съзерцава книгата, фината миниатюра, изобразяваща роби — едни прибират в кочините шопари, други, покачени на дървета, берат плодове, трети правят кръстци, докато жетварите жънат с превити гърбове; в далечината слабо се очертават стройните камбанарии и кули на замък, но не като този, в който живееше неговото семейство.
Във времето, когато бе нарисувана картината, хората са гледали на света с други очи — бяха видели деня по весел, а хората по-щастливи; Харкорт често се беше питал дали Елоиз не е мислила, че те двамата биха могли да гледат на света с такива очи, с каквито го е гледал древният художник.
Стоя дълго до писалището с примигващата свещ, втренчил в книгата невиждащ поглед. Съзерцаваше онова, което беше в ума му, опитвайки се отново да си спомни какво бе означавало то някога за него. Накрая затвори книгата, прибра я в чекмеджето, заключи го и сложи ключа на мястото му.
„Всичко се обърка — каза си той. — Нищо не стана.“ Паметта му изневеряваше и той не можеше да си спомни. Острото, вълнуващо чувство на любов между тях беше преминало. Прекалено дълго беше страдал.
Харкорт отиде до гардероба, извади дебело наметало и го сложи на раменете си.