Докато минаваше през залата, от един коридор се появи майка му — беше тръгнала на обичайната си вечерна проверка, за да се увери, че всички са си легнали. Откакто се помнеше, тя го правеше всяка нощ.
— Чарлз — каза неодобрително майка му, — трябва да си в леглото и да спиш. Днешният ден не беше лек.
— Ще изляза да глътна малко свеж въздух — отговори Харкорт.
— Същият си като баща си — човек отдаден на размисъл, на самонаблюдение, когото никой не разбра. Дори аз, която го обичах. Не съм сигурна дори дали той самият разбираше себе си. Това, че не го разбирах, може би произтичаше от факта, че бяхме много различни — той от тази сурова северна страна, аз от южната част на Галия, една мека и приятна, бих казала цивилизована страна, не като тази тук. Макар че, честно казано, с радост го последвах тук. Бих тръгнала с него накрай света. Където и да отидеше, щях да го последвам. Ти много приличаш на баща си, Чарлз, и трябва да се пазиш от мрачни настроения.
Майка му рядко споменаваше неговия баща, но Харкорт беше сигурен, че няма ден от живота и през който да не мисли за него. Той не помнеше баща си. Преди да навърши годинка, баща му беше убит по време на лов. Стрела беше пронизала гърлото му. Макар никой да не беше му казвал, той често се питаше дали баща му е имал такива врагове, че да забият стрела в гърлото му. Но какъвто и човек да е бил, сега той лежеше в гроба си в манастира заедно със своя баща и бащата на неговия баща и всички Харкорт, измрели, откакто е било построено абатството във владенията и с покровителство на рода Харкорт.
Чарлз израсна под грижите на дядо си по майка, който дойде от юг, за да помогне на дъщеря си да се справи с феодалното владение. Със себе си беше довел Нъли, а по-късно беше пристигнал и вуйчо Раул. Какво бе точното положението на майчиното му семейство на юг в Галия, той така и не разбра, макар да имаше впечатлението, че е било клон от голяма търговска къща. По едно време майка му надълго говореше за любимата страна, която била напуснала, но повече за самата страна, отколкото за положението на семейството си там. Това, че след смъртта на баща му не се беше омъжила повторно, беше предмет на много приказки в замъците и чифлиците по цялата река. Понякога Харкорт мислеше, че не се е омъжила не само от любов и вярност, а и от грижа за него — вероятно се бе страхувала, че ако се омъжи за някой недостоен човек, може да застраши наследството на сина си. С дядото в замъка нямаше нужда от друг мъж, за да се управлява феодалното владение. През годините, докато Харкорт придобие необходимите умения, старецът се беше грижил за владението като за свое собствено.
— Не стой дълго навън — посъветва го майка му. — Ти си млад и няма да ми повярваш, но наистина имаш нужда от сън.
Подвижният мост беше спуснат. Напоследък рядко го вдигаха, защото не ги грозеше никаква заплаха. Но на портата винаги имаше достатъчно охрана, която, ако се наложеше, можеше бързо да го вдигне. На портата беше старият Реймънд.
— Недей да стоиш дълго навън — предупреди го той — и не отивай надалеч. Наскоро чух да вият вълци. Цяла глутница. Ако искаш да глътнеш малко въздух, защо просто не се разходиш по стената?
Харкорт поклати глава.
— По това време вълците не нападат. В гората има достатъчно храна. Човек трябва да се плаши от тях единствено през зимата.
Реймънд измърмори нещо, но Харкорт не му обърна внимание — Реймънд винаги мърмореше.
Нощта беше тъмна. Закритата от облаци луна беше ниско на запад. Останалата част на небосвода беше ясна, осеяна с ярки звезди.
Той тръгна по склона към коларския път, който минаваше през житните ниви. Мисълта му се върна към деня, в който Злото беше вдигнало обсадата, а той заедно с малка, добре въоръжена група отиде да разбере какво се е случило с техните съседи, защото нападението — бяха сигурни в това — едва ли се бе ограничило само върху замъка Харкорт и манастира. Най-вероятно бе обхванало широк фронт от реката.
Всичко беше добре, докато не стигнаха до замъка Фонтин. Там Злото беше успяло да пробие отбраната и не беше оставило нищо живо — убити бяха дори кокошките. Тежка миризма висеше над замъка, навсякъде бяха разпръснати човешки тела. И не само човешки — имаше и други: огри, троли, дори няколко дракона и разни други отвратителни същества. Замъкът Фонтин беше паднал, но цената, платена от Злото за победата, беше висока.
Работата по събиране на мъртвите беше ужасна, опитите да се разпознаят телата — безрезултатни. Единственото решение беше да погребат в общ гроб труповете, които няколко дни бяха лежали на слънце.
— Тази работа не е за теб — бе му казал Реймънд. — Остави други да я свършат.