Харкорт бе поклатил упорито глава.
— Не, тя трябва да е тук и аз съм длъжен да я намеря. Тя трябва да бъде погребана отделно, а не да бъде хвърлена в трапа заедно с другите.
Гай, който се беше присъединил към тях, когато минаха покрай ограбеното абатство, също се опита да го разубеди, но Харкорт дори не пожела да го чуе.
Не я намериха, но Харкорт знаеше, че това не означава, че не е там. Много от мъртвите бяха разкъсани и така осакатени, че почти не приличаха на човешки същества. Най-лоши бяха личинките — личинките, пълзящи по мъртъвците.
Заровиха онова, което беше останало от хората, в общ гроб. Абат Гай — тогава обикновен монах — извърши богослужението, докато останалите, вързали шалове на носовете си, хвърляха пръст в ямата.
Харкорт стигна до края на житната нива и погледна назад към замъка. „Защо правя това? — запита се той. — Защо искам отново да изживея този ден с всичките му мъчителни подробности? Защо трябва сега да се разхождам в тъмнината и да мисля за миналото — сякаш искам страданието да продължи, сякаш искам да се вкопча в мъката и да накажа себе си за вина, която не съществува?“
Замъкът се издигаше като черна грамада, в която тук-там просветваше. Зад реката лежеше Пустата земя — среднощна тъмна маса под осеяния със звезди хоризонт. Там, отвъд реката, беше бърлогата на Злото. Там някъде, ако вуйчо му беше прав, беше призмата на Лазандра. Гай — Харкорт беше сигурен в това — сега лежеше буден в абатското си легло и мечтаеше да отиде в Пустата земя, за да спаси призмата, да я върне в абатството и да я сложи в храма. Той продължаваше да таи в душата си мисълта, че навремето тя е била подслонена в древната обител, на чието място днес се издигаше абатството.
Вдигна глава и погледна към звездите. Ето я Голямата мечка — първото от съзвездията, които му бе показал Нъли — двете звезди, които образуваха задната страна на небесната колесница, сочеха към висящата над хоризонта северна звезда.
— Винаги е на север — беше му казал Нъли. — Намери тази ярка звезда и посоките ще са ти ясни.
Изведнъж му стана студено. Но студът не идваше от тъмнината на нощта, нито от северозападния вятър. Харкорт знаеше, че идва отвътре, от самия него. Беше стигнал дотам, докъдето бе трябвало, и сега знаеше, че тази разходка в тъмнината му бе нужна, за да му припомни миналото. Спомни си го и сега с това минало беше свършено. Харкорт бавно тръгна назад към замъка.
ГЛАВА 7
Абатът пристигна тъкмо преди закуска и похапна заедно с тях доста бекон. После се качиха да видят вуйчото на Харкорт.
Раул беше станал от леглото и седеше в едно от малкото кресла, с които се гордееше замъкът. Беше се увил в едно голямо наметало — навремето чудесна дреха, но сега, макар че все още беше топло и удобно, вече не ставаше за носене. Някой се беше опитал да го среши, но не беше успял: косата му стърчеше като петльова опашка.
— Как се чувстваш? — изръмжа Дядото на Харкорт. — Можа ли да поспиш? Този път ще останеш ли, или отново ще тръгнеш нанякъде?
— Татко, знаеш, че не можех да постъпвам другояче — отвърна Раул. — Нямаше нищо, което да ме задържи тук. Това не беше моя страна. Идвах само да видя теб и Маргарет… и Чарли, разбира се. Ние с Чарли сме големи приятели. Помагаме си. Помниш ли, Чарли, когато те наех да следиш и…
— Останалите не знаят за това, вуйчо — отвърна Харкорт. — Ти ме помоли да не казвам на никого и аз спазих обещанието си. От време на време наблюдавах дори след като ни напусна. Но онези двамата не дойдоха. Ти срещна ли ги?
— Да, срещнах ги — отвърна Раул. — По-късно. Настигнаха ме.
— И?
— Нали съм тук — отговори Раул. — Сам си прави заключението.
— За какво става дума? — извика дядото. — За какво става дума? Да не искаш да кажеш, че си забъркал внука ми в някоя от твоите съмнителни авантюри?
— Беше много отдавна — успокои го Харкорт. — Бях още момче. Той ме нае да следя за двама мъже, които го преследваха. Просто трябваше да следя и ако ги видя, да му кажа.
— Е — измърмори дядото, — сигурно е било нещо съвсем невинно. Но въпреки това не ми харесва, Раул.
— Знаех, че няма да ти хареса — отвърна Раул. — Затова помолих Чарлз да не ти казва. А сега да поговорим по моята защита.
— Не съм казал да се защитаваш.
— Не, точно това казваш. Винаги си настоявал да не заминавам. „Пусни корени в тази сигурна земя“ — така ми казваше. Работата е там, че тази земя не е моя, нито пък твоя. За разлика от теб и от Маргарет, на мен тази земя ми е така чужда, както и всяка друга, която съм пребродил.
— Тази земя сега е моя — каза Харкорт малко по-гордо, отколкото искаше. — И аз ти казвам, че тук ти си добре дошъл и бих желал да останеш. Защо не се настаниш и не останеш? Това ще бъде голяма утеха за дядо, а ние ще направим всичко възможно да се чувстваш като в свой дом.