— Намери ли тази друга сграда? — попита абатът.
— Накрая я намерих. Опитах се да вляза и при този опит едва не загубих живота си. Имаше прекалено силна охрана, за да може да влезе сам човек. Дори не можах добре да я огледам. Свещеникът ми каза, че била древен дворец, но аз се съмнявам. Най-вероятно е била стара римска вила, една от онези натруфени постройки, каквито са строили едрите богати земевладелци. Разположена е посред голям ограден парк, обрасъл с дървета и шубраци. Сигурен съм, че призмата е там. Свещеникът ме увери, че е там, а той, въпреки възрастта си, беше искрен и бих казал честен, умен и буден човек. Всъщност силната охрана на постройка показва, че в нея има нещо ценно.
— Как се охранява? — попита абатът.
— С магия. Некромантия, магьосничество — наречи го както искаш. Има много капани и дракони, огри и трети…
— И ти се опита?
— Да, опитах се — отвърна вуйчото на Харкорт.
— Сам човек не би могъл — каза абатът. — А двама души биха ли могли? Трима? Би ли успяла цяла армия?
— Армия не. Най-малко би успяла армия. Ако една армия се опита да мине през Пустата земя, ще бъде унищожена. Още на първите десет левги от нея няма да остане нищо. Само малка група може да има шанс да се промъкне. Самият аз успях да се добера до това място точно така.
— За малка група решителни и съобразителни хора има шанс, така ли?
— Шанс. Само шанс. Успех не мога да гарантирам.
— Да не би да предлагаш да се направи опит? — обърна се кисело дядото на Харкорт към абата.
— Мисля, че можем да опитаме — отговори абатът и погледна към Харкорт.
Харкорт вдигна рамене и отвърна:
— Не знам.
— Ще бъде благородна постъпка — каза абатът. — И свята. Поход в името на Светата църква.
— И за славата на твоето абатство — каза Нъли.
— Добре де — съгласи се абатът, — може и това да съм имал предвид, но не е само то. Това дело ще бъде много добро за Светата църква. А има и още нещо. Една легенда — е, не точно легенда, по-скоро слух, подкрепен отчасти от един много стар документ, на който попаднах. В него се казва, че призмата на Лазандра се е намирала в древното абатство, върху чиито основи е построено днешното.
— Искаш да кажеш твоето абатство — натърти Нъли.
Абатът кимна.
— Той е прав най-малко в едно отношение — каза старецът. — През последните години, като нямах какво да правя, се зарових в старите летописи на това имение. Абатството, построено от фамилията Харкорт, наистина е издигнато върху основите на друго, отдавна изоставено. Много от камъните, използувани в постройката, са били извадени от неговите стени.
— Не заех това — каза Харкорт. — Научих го едва онзи ден от абата.
— Ти не отделяш много време за изучаване на летописите на замъка — отговори дядо му. — Тебе те интересуват други неща.
— И така вие виждате — каза абатът, — че подбудите ми надвишават собственическите интереси. Не че съм напълно убеден в истинността на историята. Но не е изключено и да е вярна.
— За мен един опит да се освободи призмата на Лазандра — каза дядото — си е чисто безразсъдство. Безразсъдство за теб, който го мислиш, Гай. Безразсъдство и за теб, Раул, загдето си се захванал с това.
— Да, наистина беше безразсъдство — съгласи се вуйчото на Харкорт. — Сега разбирам. Но когато се захванах, не мислех така.
— Но ти би могъл да ни покажеш пътя — каза абатът. — Би могъл да начертаеш карта. Като знаем какво има пред нас, ние бихме могли по-бързо да стигнем и да избегнем опасните места.
— Разбира се, че бих могъл. Но не съм сигурен, че ще го направя. Нямам желание. Не искам да тежите на съвестта ми.