— Не си съгласен дори и за възхвала на Бога?
— Не — отвърна Раул. — Дори и за възхвала на Бога.
— Ще зависи — каза Харкорт — в коя посока ще трябва да пътуваме.
— Право на запад — отговори вуйчо му.
— Онзи ден мина римска кохорта, която сигурно ще отиде на север — каза Харкорт. — Това е добре за нас. Силите на Злото вероятно ще се съсредоточат на север и ще следят римляните. Може би това ще ни помогне да се промъкнем незабелязано.
— И когато стигнете постройката или вилата какво ще правите? — попита дядо му.
— Ще зависи от обстоятелствата.
— Значи си решил да участваш в това вятърничаво приключение?
— Не съвсем — отговори Харкорт. — Само оценявам положението. Мисля на глас — упражнявам се в мисловни тактики.
— Казах, че няма да начертая карта — колебливо започна вуйчо му. — Но има и друга страна, която не засегнах. Чарли, там има нещо, което те засяга лично.
— Засяга лично мен? Какво е то?
На лицето на Раул се изписа мъка.
— Не ми се ще да го кажа — призна той, — защото може силно да ти повлияе. И все пак чувствам, че трябва да го сторя. Не бих могъл да живея, ако го премълча. Никога не бих могъл да те погледна в очите.
— За Бога — възкликна Харкорт, — кажи го! Продължавай! Не може да бъде чак толкова лошо.
— Може би изобщо не е лошо, но въпреки това изпитвам голямо нежелание.
— Кажи го — подкани го дядото. — Моят внук е голям човек. Ако е нещо, което го засяга…
— Когато разговарях със свещеника от катедралата — започна Раул, — той ми спомена едно име. Стори ми се познато и тогава си спомних, къде го бях чувал. Това име беше Елоиз.
Харкорт скочи и извика:
— Елоиз! Какво за Елоиз?
— Чарлз — сряза го дядо му, — бъди по-сдържан! С викане нищо няма да спечелиш. — После се обърна към Раул. — Какво за Елоиз? Елоиз е мъртва, убита преди седем години, както сам добре знаеш. И не е в твой интерес така лекомислено, без основателна причина да споменаваш името и.
— Съществува вероятност да не е мъртва — каза Раул. — В сградата, където се намира призмата, има хора. За да подкрепи верността на твърдението си, свещеникът каза имената на двама от тях. Едното беше Елоиз.
Харкорт седна и с изненада откри, че трепери от вълнение.
— Това не означава — каза вуйчо му, — че това е твоята Елоиз. Както казах, съществува само вероятност.
Харкорт знаеше, че е само вероятност, но не можеше да я изпусне. Не можеше да остави без внимание нищо, което се отнасяше до Елоиз. Нямаше нищо, което да може да го спре, абсолютно нищо, никаква опасност, която да го разколебае. Ако Елоиз е все още жива…
— Може би е жива — каза Харкорт. — Ние не намерихме тялото и. — Много от телата не можахме да разпознаем.
— Вярно — отвърна Харкорт. — Но ако има някакъв шанс…
Някой сложи огромната си ръка около раменете му и го притисна силно към себе си. Харкорт вдигна глава и видя, че е абатът.
— Ние ще отидем — каза му той. — Двамата с теб ще отидем и ще доведем Елоиз… а може да донесем и призмата.
Харкорт се сви в стола си. Стаята пред него сякаш плуваше, сякаш всичко в нея беше покрито с течаща вода. Някъде отдалеч чу гласа на вуйчо си:
— Съжалявам. Разбирам, че не трябваше да го казвам.
— Не — отвърна дядото. — Нямаше да е честно. Вече години наред момчето се измъчва.
Водата започна да се избистря, отдръпна се и стаята и хората в нея отново се виждаха ясно.
— Заминавам — каза Харкорт. — Никой не може да ме спре. Абатът ще дойде с мен, защото сега и двамата имаме достатъчно сериозно основание.
— По този въпрос — рече дядото — трябва да бъдем много внимателни. Ако някой чуе дори само една дума…
— Не можем да го опазим в тайна — каза Нъли, — колкото и да сме внимателни. Тук и стените имат уши. Още до вечерта ще плъзнат слухове не само в замъка, но и из цялата околност.
— Слухове може да плъзнат — отвърна дядото, — но те няма да засягат същността. Преди да тръгнете никой няма да знае, че ще ходите в Пустата земя. — Той погледна Харкорт и попита: — Сигурен ли си, че наистина искаш да отидеш? Ако си размислил…
— Не съм размислил — отвърна Харкорт. — Заминавам.
— Вие, разбира се, знаете — каза Нъли, — че ще дойда с вас. Няма да ви пусна да отидете сами.
— Благодаря ти, Нъли — отвърна Харкорт. — Надявах се, но не бих те помолил.
— Камък ми падна от сърцето — призна дядото. — Само двамата ще бъдете много малко. И аз бих дошъл с вас, макар да продължавам да смятам това за лекомислено, но моето участие няма да ви бъде от полза. С моята немощ само ще ви преча.
„Значи това сме ние — каза си Харкорт. — Обрекли се, посветили се на това дело не от алчност — факторът, станал причина за толкова много начинания, — а от обич и благочестие. Благочестието всъщност — мислеше той — е едно по-улегнало чувство.“ Онова, което допреди малко бе смятал за глупаво начинание, а дядо му все още намираше за лекомислено, сега му изглеждаше ясно и честно и според него всеки, който разсъждаваше логично, би се включил.