— Моят род — отговори тя — живее тук почти толкова отдавна, колкото и фамилията Харкорт. Мъжете му са били войници във вашата армия, сражавали са се на ваша страна, помагали са при защитата на тези земи от векове. Сега е мой ред да направя нещо.
— И ако дойдеш, с какво би могла да ни бъдеш полезна?
— Мога да разузнавам. Аз познавам опасностите там. Добра съм с лъка. Мога да ловя дивеч, да бера плодове и да намирам друга храна. Няма да ви бъда в тежест.
— Какво нахалство! — промърмори Джийн. — Какво нахалство от нейна страна. Милорд, просто не мога да ти кажа колко…
— Няма нужда да се извиняваш — прекъсна го Харкорт. — Кажи ми само какво мислиш за това.
— За кое, милорд?
— За нейното идване с нас.
Джийн преглътна тежко и каза:
— Всичко това е вярно. Може да върши всичко, което казва. Може да разузнава. Тя има начин да вижда неща, които другите не виждат. Но не искам да отиде. С майка и ще се тревожим. Не знам какво я е прихванало. Но тя може да ви бъде от помощ. По-добре, от всеки мъж, когото познавам. Макар че, ако имаш нужда от други…
— Нямам нужда от други — отвърна Харкорт. — Трябва да сме малко, да се движим бързо и тихо.
— Нали съм куц, не бих могъл да се движа много бързо. Но дясната ми ръка е добра и може да опъва лъка.
— Не, благодаря, приятелю — каза Харкорт. — Може би никой от нас няма да се върне. — После се обърна към Йоланда: — Знаеш, че излагаш живота си на опасност, нали?
— Знам, милорд — отвърна тихо тя и го погледна в очите. — И това не ми харесва.
„И все пак — каза си той — тя може да ни бъде много полезна. Познава Пустата земя и изглежда способна. Може би в някой момент ще съумее да наклони везните в наша полза. Бездруго границата между успеха и поражението е съвсем малка.“
Най-лошото беше, че нямаше време да обмисли това решение.
— Бъди готова — каза Харкорт. — Тръгваме по тъмно. Джийн, ще ни закараш ли?
— Ще ви закарам — отговори Джийн.
ГЛАВА 9
Харкорт лежеше по корем в гъсталака на края на гората и наблюдаваше как играят еднорозите. Никога не беше виждал еднорог — беше чел и слушал безброй разкази за тях, но никога не ги бе виждал. Наистина бяха прекрасни, както разправяха. Абатът Гай беше от лявата му страна, Йоланда от дясната, а Нъли до нея. Лежаха един до друг, скрити в гъсталака, и наблюдаваха еднорозите. Харкорт беше сигурен, че абатът също като него никога по-рано не е виждал еднорог. Йоланда със сигурност бе виждала, макар очевидно да беше също толкова очарована, колкото и те двамата. За Нъли не знаеше — Нъли може и да беше виждал еднорози, но той изобщо беше загадка и никой не можеше да каже нищо за него.
Повечето еднорози подскачаха на поляната пред тях. Един стоеше спокойно настрана, два други лежаха. Вероятно бяха по-стари животни, отдавна отказали се от игрите. Останалите скачаха в тревата, тичаха, гонеха се, позираха за всеки, който би имал шанса да ги види в цялото им великолепие. Бяха бели, лъскави и гладки, сякаш току-що излезли от обора, където са били под грижите на съвестен коняр. Роговете им блестяха на обедното слънце.
Нямаше феи. Йоланда, която вървеше напред да разузнава, се беше върнала да им съобщи за еднорозите. „Ако искате да ги погледате — беше им казала, — внимавайте да не ви видят. Там, където има еднорози, често има и феи, защото феите просто душа дават за еднорози. Не знам защо е така. Но е вярно, че когато видиш еднорози, трябва да се оглеждаш и за феи. Скрийте се добре и внимавайте. Феите са бърборани — ако ни зърнат, ще отлетят като стрели, за да разнесат новината.“
Така че те се промъкнаха дотук много внимателно. Харкорт никога не беше чувал, че еднорозите и феите са приятели, но и той, и останалите двама повярваха на Йоланда и запълзяха внимателно. Харкорт отново се зачуди на тази странна жена — храненица, дошла кой знае откъде, приета от мелничаря и жена му като собствено дете, ваятелка на фини дървени скулптури, която може да вижда формите, хванати в дървото, и да им дава живот. Защо това момиче бе така близко с Пустата земя? Дали не бе отишла при хората оттук и затова продължаваше все още да поддържа някаква странна връзка с тези земи? Възможно ли бе корените и да са така дълбоко и сложно преплетени с живота в Пустата земя? Беше ли това домът на нейния род?
„Няма никаква причина, поради която да пълзим през шубраците, за да гледаме еднорози или дори еднорози и феи — каза си той. — Бог ми е свидетел, че оттатък реката има повече феи, отколкото бихме желали. Феите са досадни същества, но човек нищо не може да направи. Това, което вършим, е безсмислено, защото нито еднорозите, нито феите имат нещо общо с причината, поради която сме тук. Но щом Йоланда казва, че има еднорози, изглежда, няма никакво съмнение, че трябва да ги видим.“