Досега всичко вървеше добре, без никакви затруднения, освен, ако това отклонение с еднорозите не им ги създадеше.
Джийн ги беше завел малко по-надолу по реката, отколкото смяташе първоначално, защото времето беше чудесно и реката — спокойна. Нощта беше тъмна, небето — обсипано със звезди, а сърпът на луната, слязъл ниско на запад, им осигуряваше достатъчно светлина. Мелничарят ги свали на каменистия северен бряг край една дълбока клисура, разделяща два високи, стръмни, обрасли с гъста гора хълма. Тук, на северната страна на реката, нямаше стръмни скали, както по южния бряг, но хълмовете бяха високи колкото скалите и дори по-високи. В гъстите гори на клисурата не проникваше никаква светлина и трябваше да изчакат първите лъчи на зората, за да продължат.
В клисурата Харкорт за пръв път долови някаква тайнствена заплаха. Това усещане — че трябва да се движат в непозната, населена с духове земя, в която са нежелани чужденци, проникна чак до мозъка на костите му. Харкорт се опита да си изясни причината за появата му, ругаейки се мълчаливо, задето въображението му се отклонява в такива нежелани насоки. „Тази страна — каза си той — не е по-различна от страната, която напуснахме. Пресичането на реката не може да доведе до такава промяна.“ И все пак чувството за промяна не го напусна. Усещането за някаква мрачна заплаха, която се спотайваше в мрака, си остана. Когато тъмнината под гъстите дървета, които не пропускаха лъчите на бледата луна и трепкащите звезди, стана непрогледна, той клекна заедно с другите и зачака светлика на зората. Взираше се в мрака, за да открие някое по-тъмно движещо се тяло. Но как би могъл, при тази пълна липса на светлина, пък и всъщност не можеше да си представи, че може да има нещо по-тъмно. По едно време чу слаби звуци, плъзгане и пълзене, и настръхна. Но нищо не се случи. Едно плъзгане свършваше, за известно време настъпваше тишина и после започваше друго, а той отново настръхваше. Никога не беше изпитвал такова напрежение. Най-лошото бе, че трябваше да клечи и да чака. Не можеше да направи нищо. Нямаше нищо, което да удари. А и не биваше да предупреждава другите, защото те може би не усещаха нищо и само щеше да ги изплаши. „Аз ли съм единственият разтреперан страхливец в групата?“ — питаше се той.
С настъпването на утрото част от страха изчезна. Сега Харкорт можеше да види, ако нещо се промъква към тях; а щом го видеше, щеше да се бие с него. Нямаше нищо освен могъщи дървета, които ги заобикаляха и се извисяваха над тях. Масивните им стволове бяха покрити с мъх и лишеи. Четиримата говореха шепнешком — тишината под дърветата беше толкова дълбока, че им се струваше непочтително да я нарушават.
Изкачваха се по хълма. Стъпваха върху дебел горски торфен пласт. Столетия наред листа, счупени клонки и парчета кора бяха падали под дърветата и се бяха наслоявали там, превръщайки се в горска пръст.
Харкорт се чудеше дали други крака освен техните някога са стъпвали тук. Тази страна беше дива. От нея нямаше никаква полза. Едва ли имаше причина някой да идва тук. След час и половина изкачване гората проредя. Заплахата остана зад тях, но не изчезна напълно — продължаваха да се движат в чужда страна.
Сега лежаха по корем, скрити в гъстите шубраци, и наблюдаваха как еднорозите играят на горската поляна. „Тази поляна — мислеше Харкорт — навремето е била нива, която някой отдавна изчезнал заселник е отнел от гората, за да направи ферма.“ В другия край на поляната съгледа някаква неравност — може би руина от стопанска постройка. Погледна отново и вече не беше толкова сигурен. И все пак можеше и да е — в тази страна сигурно имаше много такива. Нали преди да дойде Злото, тук бяха живели хора.
Нещо се беше променило. Играта на еднорозите беше различна. Изведнъж част от тях се втурнаха към другия край на поляната, после се обърнаха се и се върнаха. Пред тях с всички сили тичаше тъмна фигура. Харкорт присви очи, за да види по-добре. Мечка или човек? Не беше сигурен.
Останалите спряха да играят и вдигнаха високо глави. Острите им спираловидни рогове блестяха на слънцето.
После, като по сигнал, препуснаха в кръг, стеснявайки го все повече около бягащото същество, а след това се нахвърлиха върху него, изправиха се на задните си крака и заудряха с острите си като ножове копита.
Харкорт се надигна на колене, но една ръка го сграбчи за китката и го дръпна надолу.
— Не се надигай — прошепна Йоланда. — За Бога, не се надигай.
— Но това там е човек! — възрази Харкорт.