— Мисля, че е мечка — обади се абатът. — Готов съм да се закълна, че е мечка.
— Няма значение — каза Йоланда. — Нищо не можем да направим. Те ще го накълцат на парчета. Същото ще направят и с нас. Ако се опитаме да помогнем, само ще рискуваме живота си.
— Вече с нищо не може да му се помогне — отбеляза абатът. — Те го подмятат във въздуха.
Рогата подхвърляха нещо във въздуха, но не можеше да се разбере какво — някаква разпокъсана черна маса. После тя падна и заобиколилите я еднорози започнаха да я удрят с копита. Съществото на земята, каквото и да бе то, беше насечено на малки парченца.
„Такава красота — помисли Харкорт възмутен, — невероятна, ослепителна красота, а всъщност нищо повече от маска на Злото. Зло — всичко в тази страна е Зло.“
Той се отърколи на една страна и лъкът го подпря в ребрата. „Лъкът — помисли Харкорт с отвращение — е неудобно оръжие.“
И четиримата носеха лъкове. Той се поколеба преди да вземе своя. Не обичаше лъка — той беше оръжие на страхливците. Един добър стрелец от безопасно разстояние може да избие много храбри бойци преди те да успеят да хванат дръжката на меча си. Това не му беше по вкуса. Накрая все пак реши, че лъкът е ефективно оръжие и с една толкова малка група и с толкова малко шансове за успех ще бъде разумно, ако имат четири лъка. Той единствен измежду тях носеше меч и вероятно пак само той умееше да си служи с това оръжие. Нъли беше взел къса бойна брадва, Йоланда лък и кама. Единствено тромавият Гай носеше само жезъл — той беше свещенослужител и му беше забранено да пролива кръв. На Харкорт това му се струваше смешно. И все пак никой свещенослужител нямаше право да носи хладно оръжие и неговият стар приятел — абатът, нямаше избор. „Може би — каза си Харкорт — разликата между жезъла и сабята не е толкова голяма. С жезъл може да се убие толкова лесно, колкото и със сабя, макар и не така чисто.“
Той се надигна да излезе от гъстака, но абатът го сръга с лакът. Навярно имаше намерение да го сръга в ребрата, но го удари по главата, и то силно. Ушите му забучаха.
Харкорт се обърна да види какво става. Абатът сочеше с пръст нагоре. Харкорт погледна към небето и видя три шляпащи мокри парцала.
Дракони! Не можеше да бъде друго. Бяха се насочили към поляната. За втори път от няколко дни виждаше дракони. Мразеше тези покрити с люспи същества. Те се спускаха, връхлитаха върху жертвата, после отведнъж отлитаха и човек не можеше нищо да им направи — ако, разбира се, пропуснеха целта. В противен случай жертвата бе мъртва или дори по-лошо.
Еднорозите на поляната също ги видяха и хукнаха да бягат. Харкорт никога не беше чувал драконите да нападат еднорози, но безумният им бяг показваше, че те добре знаят какво ги заплашва. Прасета, говеда, хора, еднорози — всичко това служеше за храна на драконите.
Еднорозите се събраха и се спуснаха право към гъстака, в който се бяха скрили Харкорт и другите. Замаян, неспособен да помръдне, той ги гледаше как идват, как белите тела се носят, — как святкат лъскавите копита, как се люшкат блестящите рогове. Гледаше и не можеше да се мръдне, но дори и да можеше, нямаше да има никаква полза. Знаеше, че в този гъстак е невъзможно да се измъкнат. Еднорозите щяха да ги смачкат.
Драконите се спуснаха върху стадото като мълнии — с прибрани криле, с опънати шии, с протегнати лапи, готови да нанесат удар. Харкорт се прилепи плътно към земята и покри главата си с ръце.
И тогава еднорозите връхлетяха върху тях. Само на сантиметри от рамото му едно копито се вряза дълбоко в пръстта и опръска лицето му с кал. Друго копито го закачи по десния крак. Вторият еднорог приклекна, скочи и прелетя над него. Откъм поляната нещо изквича. Сърцераздирателен звук. После еднорозите изчезнаха.
Харкорт вдигна глава и видя два от драконите да летят над поляната. Третият беше малко по-далеч, удряше енергично с криле, излетя и се извъртя, за да избегне дърветата. От лапите му висеше безжизненото тяло на еднорог.
Но имаше и още нещо: от протегнатата напред шия висеше дълго около десет стъпки въже. Харкорт се пресегна, хвана абата за рамото и извика:
— Видя ли този? Видя ли въжето?
— Бог да ни пази! — отвърна абатът. — Видях го.
— Не може да бъде! — каза Харкорт с разтреперан глас.
— Може — отвърна абатът. — Кой друг освен освен вас двамата с Хю може да е толкова глупав, та да се опита да върже дракон?
Драконът с въжето и еднорога се издигна над дърветата. Зелената поляна пред гъстака опустя.
— Добре ли са всички? — попита Нъли.
— Аз съм добре — отговори Йоланда. — Дори не ме докоснаха.
Всички бързо се измъкнаха от гъстака и се изправиха. Стояха, гледаха се и не можеха да повярват в онова, което се беше случило.