Тапата изскочи с гръм.
— Я! — възкликна абатът. — Излезе най-после. Моля те, подай си чашата. Не мога да разбера защо винаги се справям толкова трудно с тапите. Има хора, които ги изваждат като на шега.
— Защото си несръчен — засмя се Харкорт. — Винаги си бил несръчен.
Абатът напълни чашата на госта си, след това и своята. Остави шишето на масата до себе си и доволен се отпусна на стола.
— Опитай го — каза той и вдигна чашата си. — Това е почти последното от специалната реколта. Останали са ми само няколко шишета. А като си помисля… едно време имахме пет бъчви!
— Да, спомням си. Няколко пъти си ми разказвал тази история. Загубил си ги при нападението.
— Така е. Загубихме почти всичко, което имахме. Загина любимият ни абат и много наши братя умряха, други се разпръснаха, търсейки убежище в горите. Постройките в двора бяха изгорени, абатството плячкосано, всичко ценно отмъкнато. Добитъкът и птиците или изклани, или откарани. Хамбарите изпразнени. Складовете и зимниците ограбени. Нищичко не остана. Ако не беше щедростта на замъка…
Каталогът на загубите на манастира, така както го бе започнал абатът, нямаше край.
— Ние бяхме късметлии — прекъсна го Харкорт. — Можахме да ги прогоним.
— И не само ги прогонихте — каза абатът. — Вие им внушихте страх от Бога. Оттогава, отпреди седем години, не е имало други нападения. Дадохте им урок, който и досега не са забравили. Е, от време на време има по някой и друг набег, който лесно отблъскваме, главно от малките същества, а те очевидно нямат пипе — елфи и феи и така нататък. Най-лоши са феите. Не могат да ни сторят нищо опасно, но ни играят долни номера. Сигурен съм, че те сториха така, че още през октомври бирата ни се вкисна. Нашият пивовар е голям майстор. Вината не беше негова. Проблемът с феите е, че се промъкват незабелязано. Онзи ден видях цяло ято, но ме отминаха.
— Между другото — каза Харкорт, — докато се връщахме от лов, видяхме дракон.
— Винаги, когато чуя някой да говори за дракони, си спомням как вие с Хю се опитахте да хванете един — каза абатът.
— Знам — рече Харкорт. — Всички познати, за мое най голямо огорчение, си спомнят за това, а никой не си спомня, че тогава с Хю бяхме само дванайсетгодишни и без капчица ум в главите. Намерихме падналото от гнездото си драконче да драска около Драконовата скала. Големите дракони знаеха, че е паднало, и крещяха и съскаха, но не можеха да отидат при него — големите дървета им пречеха. И с Хю си помислихме колко страхотно ще е, ако имаме за домашно животно малко драконче, и хич и не ни дойде наум какво ще го правим, когато порасне.
— И го вързахте с въже.
— Да. Отидохме бързо в замъка, взехме две въжета и когато се върнахме, дракончето беше все още там. Решихме, че ако сложим, на врата му две примки, ще можем да го задържим. Аз нахлузих на врата му моята, но Хю се подхлъзна, падна и не можа да сложи втората. Дракончето се спусна към нас и разбрахме, че е най добре да се махаме. Хвърлихме въжетата и побягнахме. Хю, успя да се спаси само с Божията помощ.
— Баща ни, лека му пръст — каза абатът, — когато чу за това, едва не преби Хю от бой. Опитах се да го успокоя. Казах, че това е просто момчешка лудория, проява на възмъжаване. Но той не искаше да чуе. С едната ръка сграбчи Хю, а с другата го налагаше…
— А пък дядо ми — каза Харкорт, — най-много се ядоса за изгубените въжета. Изнесе ми цяла лекция колко труд трябва, за да се направи едно въже, и как аз никога няма да порасна и да стана истински мъж. Когато свърши с нравоучението си, бях готов да се разплача. Мислех, че ще ме напердаши, но не го направи. По-добре да ме беше набил — щеше да ми е по-леко, отколкото от онова, което ми каза.
— Като стана дума — засмя се абатът, — често съм се питал дали наоколо има дракон, който лети с провесено на шията въже.
— Аз също съм се питал — каза Харкорт.
— Много отдавна не съм виждал дракон — сподели абатът. — И трябва да си призная, че не съжалявам. Драконите са покрити с люспи и са неуязвими. Те връхлитат неочаквано, удрят, после размахват криле, излитат и човек няма възможност да им отмъсти. Спомням си как един се спусна, сграбчи една крава и отлетя. Бедното животно! Винаги изпитвам жалост към животните, които отвличат. Драконите не си правят труда да ги убиват — те просто ги отмъкват. Веднъж видях един, който беше сграбчил две прасета — по едно в лапа, а това е трудно дори за дракон. Никога няма да забравя как квичаха. Няма друго животно, което да квичи толкова много, колкото прасето, а тези два шопара, увиснали в лапите на дракона, сигурно поставиха рекорд в целия християнски свят. Аз тичах подир тях, размахвах юмруци и крещях думи, които сега като божи служител не бих могъл да повторя заради греха, който ще сложа на смъртната си душа. Но напоследък драконите са по-малко, а огрите човекоядци, тролите и другите по-едри слуги на Злото не пресичат реката. Понякога идват само феи и елфи, от време на време гоблини, но ние се справяме с тях, защото те са по-скоро досадни, отколкото опасни.