— Не, ти смяташ това за безсмъртна любов към една жена, чието лице не можеш да си спомниш. Ти живееш като монах, търсиш изкупление, без да имаш нужда от изкупление. Трябва да се опиташ да снемеш това бреме от плещите си.
— Гай, ти си суров човек. Ти нямаш ни…
— В моето поприще понякога трябва да бъда суров — отвърна абатът.
— Сбъркахме ли, Гай? — попита Харкорт. — Ние предприехме това пътешествие, движени от чувствата си. Аз по Елоиз, ти по затворения светец.
— Може би — отвърна абатът. — Може би стана точно така. Но това не означава, че нашата цел е по-малко благородна. Това също е достатъчно благородна причина да бъдем тук.
— Питал ли си се някога какво може да излезе от всичко това? Да предвидиш края?
— Нямам дарба на ясновидец — каза абатът. — Имам единствено здрава вяра в Бога. Не трябва да се питаме защо сме тук. Когато в тъмнината на нощта стоим на стража срещу силите на Злото, може би дори обградени от тях, мислите ни винаги, са мрачни. В тъмното човек не трябва да се вглъбява в себе си. Тогава всички мисли са черни и всички надежди са слаби.
— Може би си прав — отвърна Харкорт. — Защо не ме оставиш да довърша дежурството ти? Не ми се ляга. Страхувам се сънят да не се върне.
— Ще ти бъда благодарен, ако го направиш — съгласи се абатът. — Едва се държа на крака. Те, бедните, трябва да носят голям товар.
— Орк! — изкрещя папагалът.
— Няма нищо тревожно — каза абатът. — Глупавата птица продължава да буха, а на север имаше много вълци. Цяла нощ слушах как вият. Май се събират. Но доста далеч от нас, за да представляват някаква заплаха.
— Мушкай се под одеялото — посъветва го Харкорт. — Вземи и моето.
Дълго след като абатът се беше омотал в одеялата, Харкорт стоеше, без да помръдва, заслушан в непрестанното бухане на бухала. От време на време далеч на север се чуваше виене на вълци. „Необичайно е за това време на годината — каза си той. — Обикновено вият в края на есента и през зимата и много рядко през пролетта и лятото. Сигурно става нещо, което е ги е раздразнило.“
Очите му привикнаха към тъмнината и той различи свитите тела на тримата. Абатът вече хъркаше. Папагалът мърмореше. Бухалът най-после млъкна. През дърветата в гората бавно се запроцежда светлина. Харкорт закрачи тихо напред-назад, за да се стопли. После вдигна другарите си.
— Още е тъмно — оплака се абатът. — Още не се е съмнало.
— Достатъчно светло е, за да видим накъде да тръгнем сряза го Харкорт. — Тръгваме веднага, а след час-два, когато слънцето се покаже, можем да спрем за закуска. Може би ще имаме възможност да запалим огън и да си готвим. Абатът погледна Йоланда с надежда. Тя кимна.
— Мисля, че ще можем. Имаме нужда от топла храна. Може би овесена каша.
— С бекон ли? — попита абатът.
— С бекон — отвърна Йоланда и му се усмихна.
— Е, това си е друго — развесели се абатът. — От студената храна ми става тежко.
ГЛАВА 18
През този и през следващия ден изминаха значително разстояние. Пътуването не беше трудно. Местността беше почти гола, тук-там изпъстрена с малки горички и отделни дървета. На няколко пъти минаваха покрай изоставени чифлици с обрасли с храсти и бурени ниви и с порутени сгради — някога в тази местност бе имало процъфтяващи стопанства. Следяха зорко за дракони и други летящи неприятели, но не видяха. Не прелитаха дори феи.
Късно следобед на първия ден Нъли уби със стрела млад глиган, който неочаквано изскочи от гъсталака. Вечерта накладоха огън и се нагостиха с печено. След вечерята изгасиха огъня. Може би не бяха необходими такива предпазни мерки, защото, изглежда, вървяха през необитаван район, но Йоланда настоя.
— Кълбо дим може да докара Злото при нас — каза тя. За едно спане в топъл лагер не си заслужава да поемем такъв риск.
Като се нахраниха, Харкорт седна до нея и попита:
— Какво ти казва раковината?
Знаеше, че въпросът му е глупав. Раковината не можеше да им каже нищо; всичко беше дарба за предвиждане. Но раковината беше единственото, което имаха, и Йоланда вярваше в нея. Нали твърдеше, че когато бяха отишли на острова, раковината я предупредила, че огрите ги преследват.
— Нищо не ми казва — отговори девойката. — Това според мен означава, че амбулантният търговец няма какво да ни каже.
— Или че не знае — каза Харкорт.
— Може би, макар че той не пропуска почти нищо. Той е добър магьосник, най-способният.
— И работи за нас? Защитава нашите интереси? Сигурна ли си?
Тя се поколеба, после отговори:
— Повече от сигурна. Познавам го отдавна и му вярвам.
— Тогава всичко, което ти е казала раковината, идва от амбулантния търговец, така ли?