— Сега вече наистина ще стане напечено — прошепна той на Нъли.
— Точно сега Пустата земя не е за хора — отвърна приятелят му.
— Изглежда — продължи Харкорт, — че никой от римляните не се е спасил.
— Може би — съгласи се Нъли. — Това място трябва да е гъмжало от сили на Злото. Нали ги видяхме да се събират. Бяха безброй. И при това гледахме само от една посока. Възможно е да са идвали отвсякъде.
— Сега къде са?
— Няма начин да разберем. Може би някъде наоколо. Да честват победата.
— Вонята е отвратителна — каза Харкорт. — И ме връща седем години назад. Махам се.
— Трябва да вървим много тихо — предупреди Нъли. — И да не се показваме. Наведи се.
— Боят е свършил. Няма никого. Само мъртви и лешояди.
— Въпреки това не се надигай и стъпвай тихо. Човек никога не може да знае какво има тук.
Харкорт тръгна приведен. Другите го последваха. Какъв скапан късмет! До този момент всичко вървеше относително добре. Но след като честването на победата свършеше, ако наистина имаше такова честване, Злото отново щеше да се разпръсне, носейки със себе си древната омраза към всички човешки същества. А тази подновена омраза можеше да доведе до нови нападения по границата. В Пустата земя сигурно не бяха останали живи хора. Малката търпимост, която бе съществувала досега между Злото и хората, вече едва ли съществуваше.
Защо, по дяволите, трябваше да се намесват римляните? „Разузнаване“. — беше казал Деций. Може би е щяло да завърши мирно, но най-вероятно е било нещо повече от разузнаване, от „бързо, влизане и бързо излизане“ за оценяване на обстановката. Имало е стълкновения, може би случайни, но римляните са останали твърде дълго в Пустата земя. Това е бил проблемът — останали са твърде дълго и са позволили на силите на Злото да се съсредоточат.
Спряха в една малка горичка и се спогледаха смаяни и натъжени от видяното.
— Какво ще правим сега? — попита абатът. — Ще продължим ли, или трябва да се връщаме? Лично аз предпочитам да продължим, но може би трябва да се върнем и да предупредим по границата.
Нъли поклати глава.
— Не мога да ти кажа, отче. Зависи какво е намислило Злото. Съмнявам се, че някой може да ти каже. Кой познава Злото достатъчно добре, за да може да каже?
— Йоланда — отговори Харкорт. — Тя познава това място най-добре от всички ни.
— Аз нямам нищо общо — възрази Йоланда, — Просто дойдох да помогна, с каквото мога.
— Но ти трябва да имаш мнение — възрази абатът. — И трябва да го изразиш. Всички сме участници в тази експедиция, ти също, и то не по-малко от нас.
— Вече сме минали половината път — отговори Йоланда. — Може би малко повече от половината. Злото винаги е опасно, но сега още повече, поради битката. Всяка наша стъпка е опасна.
— Първата ни задача е да намерим катедралата и да говорим със свещеника, за който разказа вуйчото на Чарлз — каза Нъли.
— Знаем, че е западно оттук, но къде? Може доста да се лутаме, докато я намерим. Това ще увеличи опасността. Ако знаем точно къде е, бихме могли да тръгнем право натам.
— Слушайте — каза тихо Йоланда. — Слушайте. Чувам нещо.
Всички замълчаха и се заслушаха. За момент нищо не се чуваше. После до ушите им долетя стон.
— Ей там е — каза абатът. — Някой агонизира. Може би някой оцелял от битката. Той бързо тръгна към звука, спря пред някакви храсталаци и съобщи:
— Тук е. Не знам какво е, но е в тези храсталаци.
Харкорт изтича при него, хвана го за рамото и го дръпна назад.
— Внимавайте — предупреди ги Нъли. — Проверете какво е преди да отидете при него.
Харкорт се наведе и надзърна в храстите. Видя блестящи очи с рунтави вежди над тях. Около лицето висеше гъста черна коса със заплетени в нея тръни и клечки. Отворената уста под гърбавия нос разкриваше остри зъби. Лицето, не съвсем човешко, беше слабо и жестоко. Харкорт отстъпи и възкликна:
— Харпия! Сигурен съм, че е харпия.
— Но тя е ранена — отбеляза абатът, — Прободена е със стрела. Тя страда.
— Нека си страда — каза Нъли. — Изпълзяла е там, за да умре, така че нека я оставим да умре.
Абатът коленичи, надзърна в храстите и извика укорително:
— Нъли! Християните не постъпват така. Ние помагаме дори на смъртните си врагове, когато са в нужда.
— Помогни и — отвърна Нъли — и тя ще се постарае да те убие още докато и помагаш. Махни се оттам. За Бога, отдръпни се!
Абатът остана неподвижен на мястото си. Харкорт, който се беше отдръпнал, отново пристъпи напред, хвана абата и го затегли назад. И точно в този момент харпията се хвърли от храстите върху навелия се абат, стовари се върху него и започна да го дере с нокти. Пълната с остри зъби уста затърси гърлото му. Харкорт измъкна меча си, но преди да успее да замахне, Йоланда се хвърли върху харпията и заудря с ножа си. Чудовището се отпусна и се свлече от тялото на абата, а Йоланда коленичи и продължи да забива ножа си където свари. Харкорт внимателно я дръпна и я изправи. Абатът бавно се надигна. По расото му имаше кръв.