— И ти вярваш в това?
— Мъчех се да не вярвам. Казвах си, че нищо от тази история не може да е вярно. Но съм изкушен да вярвам, Чарлз. Изкушението е много силно.
Някой силно почука на вратата.
— Влез — извика абатът.
През открехнатата врата се показа един монах.
— Милорд — обърна се той към Харкорт, — храненицата на воденичаря е тук.
— Имаш предвид Йоланда? — попита абатът.
— Точно нея — каза монахът и подсмъркна. — Казва, че вуйчо ви Раул се бил върнал.
ГЛАВА 2
Следван от абата, Харкорт бързо се отправи към двора на манастира. Там завари Йоланда, заобиколена от монаси. Бяха довели и коня му.
— Какво има? — понита той Йоланда. — Казваш, че вуйчо ми е у дома. Защо ти ми съобщаваш новината? Ако вуйчо ми е у дома…
— Той не е в замъка — отговори тя. — У нас е. Лежи в къщата на баща ми.
— Лежи?
— Вуйчо ти е болен и слаб — поясни тя. — Когато тръгнах, спеше. Майка ми се опита да го нахрани, но той заспа преди да преглътне. Затова изтичах до замъка… изтичах вместо баща ми, защото той е сакат, нали знаеш.
— Да, знам.
— В двореца ми казаха, че си тук. Знаех, че ще искаш да научиш възможно по-бързо и…
— Да, да — нетърпеливо каза той. — Много мило от твоя страна.
— Ще трябват хора, за да го пренесат до замъка — допълни тя. — Дядо ти каза, че ще събере достатъчно хора, за да пренесат носилка до скалите край реката. Когато тръгнах, ругаеше страхотно, защото мъжете се бяха разпръснали по различни работи и щяло да мине време, докато ги събере.
Монахът, който водеше коня за юздата, се приближи и застана до Харкорт.
— Ако смяташ да отидеш на кон през дефилето до къщата на воденичаря — предупреди го абатът, — много внимавай. Пътеката е неравна и стръмна.
— Аз познавам добре пътя — обади се Йоланда. — Ще ти го показвам. Мога да седна зад теб.
Харкорт я погледна. Беше в овехтяло наметало, с вдигната качулка, изпод която се подаваха светли като лен кичури коса. Лицето и бе мъничко и мършаво, очите и се синееха като метличина. Ръцете и бяха загрубели от работа. Беше я виждал и по-рано, познаваше я, знаеше и странната и история, но сега за първи път я разгледа внимателно.
— Добре — каза той. — Качвай се зад мен.
Харкорт скочи на седлото, пое юздата с едната си ръка, а другата протегна към нея. Тя я хвана и той се изненада от силата и. Подхвана я и момичето се метна на коня зад него. Монасите ахнаха.
Харкорт потупа коня по шията, дръпна юздата и го насочи към вратата. На излизане се обърна и махна за довиждане на абат Гай. Йоланда се хвана здраво за него и попита:
— Видя ли ги тези мръсни монаси? Как се опулиха, като зърнаха малко гол крак!
— Не са свикнали да виждат такива неща — засмя се Харкорт. — Не ги съди много строго.
— Пътеката към реката и къщата на воденичаря беше стръмна и се виеше между големи камъни, откъртили се от надвисналите скали. На места тя следваше потока, чиято вода едва покриваше копитата на коня; другаде се спускаше по стръмни склонове, които животното преодоляваше с плъзгане. А тук-там съвсем изчезваше и Йоланда трябваше да показва пътя.
— Казваш, че вуйчо ми дошъл у вас — рече Харкорт. — Откъде дойде?
— По моста.
— Искаш да кажеш от Пустата земя!
— Така изглеждаше — съглася се тя. — Когато го видях, идваше по моста. Едвам ходеше. Реших, че е пиян. На няколко пъти пада, но успяваше да стане и да продължи. Помислих си колко е грозно да е толкова пиян. После си рекох, че може и да не е пиян, Ами ако е ранен или болен? Тогава извиках Джийн, баща ми, и той дотича, по-точно докуцука, той иначе не може. Заведохме го у дома. Отначало баща ми не го позна. Каза, че бил остарял — затова не можал веднага да го познае. Щом разбрахме кой е, тръгнах към замъка да съобщя новината.
— Вуйчо ми каза ли нещо? Може ли въобще да говори?
— Само фъфлеше. Краката едва го държаха. Вървял е само благодарение на силната си воля. Нямаше рани. Не видях никаква кръв. Сигурна съм.
— Казваш, че фъфлел. Значи се е опитвал да говори.
— Май не. Просто издаваше някакви звуци.
— И отначало Джийн не можал да го познае?
— Косата му е бяла — каза Йоланда. — Когато Джийн го видял последния път, била черна, само тук-там посивяла.
— На мен ми прилича на старец.
„Вуйчо Раул — мислеше Харкорт — няма как да не е по-стар, отколкото го знам, защото замина отдавна.“ И въпреки това все още си спомняше колко странно младолик изглеждаше той — младолик, дори когато вече не беше млад. Младолик силен мъж, прав и висок, мъж, който някак си не подхождаше на тези места, а на някакви далечни, чужди страни. „Колко пъти си е бил вкъщи?“ — питаше се Харкорт и се мъчеше да си спомни, но не можа точно да определи. Пет или може би шест — не беше сигурен.