— Краката ми — изпъшка абатът задъхан. — Раните от ноктите и горят като огън. И ме ухапа по рамото!
— Ще те прегледаме — каза Харкорт. — Ще видим какво ти е.
— Добре, че си дръпнах главата! Зъбите и бяха до гърлото ми. Ако ми беше прехапала гръкляна…
— Да, знам — каза Харкорт. — Но не го прехапа. Дай да видим какво е успяла да направи.
— Имам един мехлем, с който можем да намажем раните — каза Нъли. — Ще смъди, но трябва да търпиш. Харпиите се хранят с мръсотии и раните могат да гангренясат.
Свалиха расото и видяха, че краката на абата са изпонарязани от ноктите на харпията. На рамото му кървяха дълбоки дупки от зъбите и.
— Дръжте го здраво — каза Нъли. — Мехлемът гори като адски огън. Просто го дръжте здраво, а пък аз ще се оправя.
Абатът виеше, пищеше и риташе, но Харкорт и Йоланда не го пуснаха, докато Нъли не втри мехлема в раните.
— Можехте да бъдете малко по-внимателни — оплака се абатът накрая. — Що за непочтително отношение! А ти, Нъли, беше направо безмилостен.
— Трябваше да намажа раните колкото се може по бързо обясни Нъли. — Освен това, за да има полза, мехлемът трябва да се втрие добре.
Харкорт облече абата с расото, и започна да го завързва, но Гай отблъсна ръцете му и сърдито заяви:
— Мога и сам.
— Обидчив пациент — подхвърли Нъли. — Никаква благодарност за онова, което сторих за него. Йоланда избърса ножа си в тревата, прибра го и обърна с крак мъртвата харпия по гръб. От гърдите и се подаваше краят на стрела.
— Можехме да избегнем всичко това, ако си бяхме стояли настрана — каза Нъли. — Харпията щеше да умре и без наша помощ. И ние нямаше да имаме нищо общо с нейната смърт. Човек не се притичва на помощ на настъпена змия, нали? Предупредих те — обърна се той към абата, — Казах ти да стоиш настрана. Но ти с твоето глупаво чувство за християнска етика…
— Откакто сме тръгнали, непрекъснато правиш бележки за християнската ми вяра — отвърна абатът. — Но аз ще ти кажа, че колкото и да ти се вижда лицемерна моята християнска етика, тя е по-добра от твоята етика.
— Аз изобщо не претендирам за някаква етика — отвърна Нъли. — Аз съм абсолютен неверник, не вярвам в нищо. Не мога да разбера обаче как се промени твоята гледна точка. През първия ден на нашето пътуване ти нападна една бабуна и не миряса, докато не я изравни със земята с ужасния си жезъл. Унищожи я, без да знаеш какво представлява. А сега, въпреки предупрежденията, се опита да помогнеш на един явен враг и което е още по-лошо…
— Спри! — извика Харкорт. — Дни наред без причина се заяждаш с абата. Само за да го дразниш. Не мога да разбера какво удоволствие ти доставя, но за Бога, престани.
— Работата е там, че това, което казва Нъли, не е вярно — обади се абатът. — Той твърди, че нему е чужда всякаква етика, но не е така, макар че понякога неговата етика изглежда доста странна. Хвали се, че е неверник, но не е неверник. Нещо повече…
— Ти също — спря го Харкорт. — Млъкнете и двамата.
— Е — обади се Йоланда, — след това братско помирение какво ще правим?
— Продължаваме напред — каза Нъли. — Този район е опасен. Щом новината се разнесе, ще започнат да идват всякакви да разглеждат мястото на сражението. Повече от сигурно е, че ще дойдат и мародери. Там все още има доста плячка, която може да се прибере.
— Струва ми се, че откакто Джийн ни прекара през реката, непрекъснато бягаме — измърмори абатът. — Или нещо ни преследва, или пък се страхуваме, че може да ни преследва.
— Дори и така да е, мисля, че Нъли е прав — каза Харкорт. — Не сме тръгнали на разходка, а да вършим работа. Как мислиш, Гай? Ще можеш ли да се справиш?
— Разбира се — отговори абатът. — Най-лошото от цялата работа е този проклет мехлем, с който ме намазахте. Още смъди и пари.
— Раните ти са дълбоки — каза Йоланда. — По-късно ще се схванеш. Най-добре е да тръгваме веднага, за да изминем колкото се може повече път преди да те втресе.
— Ами да тръгваме — съгласи се абатът. — Въпросът е кой път да хванем?
— Продължаваме на запад — отговори Харкорт. Надяваше се да е прав.
ГЛАВА 19
Заваля много преди залез слънце. Равномерен ситен дъжд, който нямаше изгледи да спре, а обещаваше да вали цяла нощ и да продължи и на следващия ден. Затърсиха подслон, но не намериха. Никаква пещера, никаква полусрутена ферма, никаква стара барака или обор.