След няколко часа абатът започна да се препъва, От време на време краката му се подкосяваха. Мърмореше си и изглежда, не разбираше къде се намира. Йоланда вървеше напред, търсейки къде могат да се сврат, а Харкорт и Нъли помагаха на абата.
— Трябва да го настаним някъде — каза Нъли. — Топъл е и се е зачервил. Целият гори. Прав бях. Харпията носи отрова в ноктите и зъбите си.
„И това не е всичко“ — помисли Харкорт. Не бяха имали никаква възможност да изсушат одеялата си от бурята предната нощ. Сега те бяха още по-мокри и нямаше нищо, с което да увият абата. Разбира се, можеха да запалят огън, защото дори и при най-влажно време се намираха сухи дърва, но само огънят нямаше да е достатъчен. Абатът беше болен и се нуждаеше от грижи. „Всичко е погрешно — каза си Харкорт. — Още от самото начало беше погрешно.“ Той и абатът преследваха илюзии. Другите двама бяха тръгнали, защото тяхната помощ бе необходима в това преследване на илюзии — Йоланда, защото нейните осиновители от незапомнени времена бяха васали на феодалното владение Харкорт, Нъли, който му беше повече от брат и баща, който го бе учил да ходи — поради любовта си към дядо му. Гай искаше да намери кристала със затворената в него, според легендата, душа на един светец. Нямаше никакви доказателства, че има такъв кристал, никакви доказателства, че някаква душа, още по-малко на светец, е затворена в него. А той, Чарлз Харкорт, преследваше спомена за една жена, която най-вероятно бе умряла преди седем години и чието лице вече не си спомняше.
Сутринта си беше казал, че не трябва да се съмнява, а сега се съмняваше. „Дъждът — помисли той, — досадният дъжд, засилващият се студ, влажният въздух, мракът на приближаващата нощ ме карат да се съмнявам.“ Но въпреки това, когато се опита да разсъждава логично, за да прогони влиянието на дъжда, студа и мрака на приближаващата нощ, съмненията не изчезнаха. Останаха си.
„Не знам — каза си той. — Не мога да реша дали съм прав, или не. Дали сме прави, или грешим. Трябваше ли, тласкани от чувства и надежди, да се впуснем и тази авантюра?“
Абатът залитна и падна — не успяха да го удържат, макар да го крепяха от двете страни. Лежеше по очи и се мъчеше да каже нещо. Папагалът летеше над тях и крещеше. Нъли погледна над падналия абат към Харкорт.
— Трябва да направим нещо. Длъжни сме да намерим някакво местенце, където да бъде на сухо и топло. Иначе ще умре.
Дъждът се лееше от небето като сребърен поток.
В посребрения въздух се появи някаква белота и пред тях застана Йоланда, цялата мокра и сякаш по-слаба от всякога, със залепнало по тялото и подгизнало наметало.
— Намерих подслон — съобщи тя. — Една колиба. Коминът пуши, прозорецът свети.
— Кой живее там? — попита Нъли.
— Това няма значение — каза Харкорт. — Ще прекараме нощта там. Хвани абата за краката, аз ще го хвана за раменете. Ще го занесем.
Абатът беше тежък. Огромната му маса ги дърпаше надолу. Навремени провисналият му задник се влачеше по земята. Но те го носеха, пухтяха и се задъхваха, спираха да си починат и сумтяха от умора. От време на време им идеше да го оставят, но след минутка почивка го хващаха и продължаваха да го влачат. Най-после сред дърветата се провидя светлина и след малко стигнаха до колибата. Оставиха абата на земята и чакаха Йоланда да почука на грубата врата. Колибата, макар че от нея можеше да се види малко, беше мизерна. Беше направена от трупи и счупени клони и имаше само един прозорец. На него някога може и да бе имало стъкла, но сега на тяхно място беше опъната щавена кожа. В единия ъгъл на покрива имаше неугледен глинен комин, от който излизаше пушек.
Йоланда продължи да чука но никой не отвори. После вратата се открехна само колкото през нея да може да се надзърне.
— Кой е? — попита един дрезгав, треперещ глас. — Кой чука?
— Пътници, които се нуждаят от подслон — отговори Йоланда. — Имаме болен човек.
Вратата се отвори по-широко и сега можеше да се види, че на прага стои старица. Косата и беше бяла, а лицето толкова набръчкано, че изглеждаше беззъба. Дрехите и парцаливи.
— Я виж ти! — възкликна старицата. — Та това е момиче. Кой би очаквал да види момиче да чука на вратата? Има ли други с теб?
— Четирима сме. Един е болен.
Старицата отвори широко вратата.
— Влизай, дете мое. Нека и другите да влязат. Нан не отказва да подслони в своя коптор нуждаещи се и болни. Влез и седни по-близко до огъня. — Скоро ще има и нещо хапване, макар да не мога да обещая, че ще е много вкусно.