Харкорт и Нъли вдигнаха абата и го внесоха в колибата. Старата Нан затвори вратата зад тях. Колибата беше малка, но все пак по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. В огнището гореше буен огън, а до него имаше струпан наръч дърва. Подът беше от утъпкана пръст, в стените зееха широки пролуки, през които вятърът минаваше свободно, но топлината на огъня прогонваше студа. До огнището имаше стол със седалка от тръстика, до стената на пода — сламеник. В ъгъла стоеше голяма солидна маса и върху нея имаше паници, канчета и една-две лъжици; в единия и край, до стената, бяха натрупани свитъци с ръкописи.
Старицата се затътрузи на немощните си крака до Харкорт и Нъли и им посочи сламеника.
— Сложете го там и му свалете мокрите дрехи — каза тя. — Ще намеря овчи кожи, та да го увием. Бедният човек, какво му се е случило?
— Една харпия го изподра и ухапа — каза Нъли.
— О, тези злобни същества! — извика старата Нан. — Те са по-лоши от всички! Толкова са мръсни, че самото допиране до тях е смъртоносно и ужасно вони.
Харкорт и Нъли сложиха абата на сламеника. Като го видя отблизо, старата Нан възкликна:
— А, та той е с расо! Какво търси тук свещеник? Това място не е за такива като него. — И бързо се прекръсти.
— Изпълнява свещена мисия — обясни Харкорт. — Той е главата на абатството южно от реката.
— Абат! — извика тя. — Абат в къщата ми!
— Ти спомена нещо за овчи кожи — напомни и Харкорт.
— Вярно — спомни си тя. — Сега ще ги намеря.
Докато Нъли смъкне дрехите от абата, Нан донесе овчите кожи. Изтриха го с една до сухо и го увиха с другите.
Папагалът се настани на облегалката на стола пред огнището. Старата Нан безцеремонно го бутна оттам, докато отиваше към огнището да разбърка врящото котле.
— Откъде дойде тази птица? — попита тя. — Допреди малко я нямаше.
— Дойде с нас — каза Харкорт. — На абата е.
— Е, тогава добре. Но какво може да иска един абат от такава дърдореща птица?
— Мисля, че той в действителност никога нищо не е искал от нея — обади се Йоланда. — Май птицата иска нещо от него.
Старицата се наведе над котлето и въздъхна:
— Тази нощ ми е писано да приютявам скитници. Ей, ти — извика тя към нещо, което се беше сгушило в ъгъла, — излез оттам!
Тримата се обърнаха да видят на какво говори. Бавно, с видимо нежелание, съществото в ъгъла се размърда и се изправи. На трептящата светлина блеснаха счупени зъби. Замириса на мръсна козина. На врата на съществото висеше скъсано въже.
— Нашият трол! — извика изненадано Харкорт. — Онзи, който се опита да се обеси.
— Бедно объркано същество — каза старата Нан. — Изгонено от своите, без приятел на света. Обърна се към мен. Исках да развържа въжето около врата му, но то не даде. Носи го като знак на срама.
Абатът промърмори нещо. Папагалът, скрит в сенките, му отвърна. Старицата взе от масата една паница и лъжица, сипа от котлето, подаде паницата на Нъли и каза:
— Вземи, дай малко от това на мърморещия ти приятел. Ще го сгрее и ще му облекчи болките.
— Той гори — отвърна Нъли. — Лицето му е червено и челото му е топло. От отровата в раните е. Аз втрих мехлем в тях, но не помогна.
— Срещу отровата трябва да се действа отвътре, не от вън — каза Нан. — Вие, другите, вземете купи и си сипете яхния. Докато ядете, ще приготвя лекарство. Ще помогне на абата да се пребори с отровата… Премести онзи стол тук — обърна се тя към Харкорт — и се качи на него да ми подадеш от гредите някои неща.
Харкорт погледна нагоре и видя окачени на гредите връзки билки, треви и корени.
— Окачвам ги там — обясни старицата, — та да не ги достигат мишките. Нали с тях живея.
Харкорт взе стола, стъпи на него и започна да подава на старицата връзките, които тя му посочваше.
— Така — каза накрая тя, — мисля, че тези ще свършат работа. Докато приготвям отварата, ще пея някои песнички. Моля ви да не им обръщате внимание. Това не са глупости на една стара жена. Не бих искала да мислите така. Те са част от рецептата и макар да се съмнявам в ползата от тях, за всеки случай винаги ги пея.
Коленичила пред огнището, тя вземаше коренчета и билки, стриваше ги и ги замесваше, счукваше ги, пускаше ги в едно гърне с широко гърло и от време на време прибавяше от малки стъкленици разни течности и от богато украсени кутии — прахове. И през цялото време напяваше. Гостите ядяха и я наблюдаваха съсредоточено, хипнотизирани от нейната работа. Бяха гладни и бързо излапаха яхнията, макар да не беше вкусна. Харкорт се измъчваше от мисълта дали не е направена от мишки, гущери или крастави жаби.
Най-после отварата беше готова и Нан се обърна към Харкорт: