— Ако абатът е на крака — каза Йоланда, — мисля, че трябва да тръгнем колкото се може по-рано. Одеялата вече почти се изсушиха на огъня. Ще се чувствам много по-добре, когато пристигнем при катедралата.
— Аз също — призна Нъли.
— Бурята свърши — продължи Йоланда — и облаците се разсейват. Луната свети. Ако тръгнем сутринта, ще пътуваме при хубаво време.
— Всичко зависи от това как ще се чувства абатът — каза Нъли.
Тролът беше клекнал в ъгъла и броеше пръстите си. Първо на едната ръка, после на другата. Беше навел глава, устата му зееше олигавена. Усети, че Харкорт го гледа, и спря да брои. Абатът спеше спокойно, гърдите му равномерно се повдигаха.
— Слава Богу — прошепна Харкорт. Навън в дъжда, преди да стигнат колибата, наистина се беше изплашил за живота на абата. Сега му поолекна.
— Когато си ходила в катедралата — обърна се той към Нан, — срещала ли си свещеник?
— Веднъж — каза тя. — Един дребен човечец, много тих. Толкова стар и слаб, че и най-лекият ветрец би го катурнал.
— Говорила ли си с него? Каза ли ти какво прави там?
— Само веднъж. Разменихме няколко думи, докато копаех в градината. Сподели, че според него някога градината трябва да е била много хубава. Изрази съжаление, че няма кой да се грижи за нея. След това си отиде. — Нан се поколеба, после добави: — Нямам представа какво прави там, и кой е. Сигурно е там неофициално, не е изпратен от Църквата. Сградата — ти я нарече катедрала и предполагам, че е такава — отдавна е изоставена. Но неговото присъствие там не е много странно. В Пустата земя могат да се срещнат мнозина като него — свещенослужители, дошли в тази земя, или саморъкоположили се мисионери, които смятат своето присъствие за гаранция, че тази земя не е напълно изоставена от Църквата. Някои може би си мислят, че могат да покръстят Злото. Глупаво е да се мисли така, защото Злото няма душа, която може да се покръсти, и всичко си остава един безсмислен жест.
— Да, знам — отвърна Харкорт. Мислеше си за мъртвия старец и неговото воденично колело.
Усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се и видя трола.
— Извинете, сър — изфъфли тролът. — Знаете ли някой мост…
— Махай се! — изкрещя Харкорт. — Не ме пипай с мръсните си пръсти.
Тролът се сви в ъгъла.
— Какво стана? — попита Йоланда.
— Този проклет трол! Пита дали не знам някой мост.
— Бедното същество — обади се Нан, — Много му трябва мост.
ГЛАВА 20
Не тръгнаха на следващия ден, както мислеха; останаха, за да може абатът да се възстанови. Привечер той се вдигна и добре си похапна от елена, който Нъли беше убил сутринта. Нан не остана по-назад от абата.
— На масата ми — каза тя, докато дъвчеше — много рядко има месо. Не можете да си представите колко не ме бива за ловец, а злите сили, които идват да търсят помощ от мен, не носят нито храна, нито подаръци. Дори не са достатъчно учтиви. Не знаят как да ми благодарят.
— Друго и не може да се очаква от такива лишени от душа същества — каза абатът. — Те нямат нашата чувствителност. Не познават нищо добро. По-лоши са и от животните. Дори един кон, едно куче или котка намират начин да благодарят на хората за грижите им към тях.
— Понякога ми донасят ръкописи — каза тя. — Намират ги из руините на жилищата. Може би смятат, че са медицински и магически и ще са ми от полза, когато идват при мен за помощ. Малко от тези ръкописи обаче имат стойност за мен. Повечето са балади или легенди за древното рицарство, или други подобни безполезни неща.
Прекараха приятно вечерта и след като определиха дежурство, си легнаха рано, за да си починат и да тръгнат още призори. Абатът, макар че се оплакваше от ужасен сърбеж на заздравяващите рани, за което винеше мехлема на Нъли, изглеждаше съвсем във форма и очакваше с нетърпение да продължат пътуването.
— Още колко път може да има до катедралата? — запита той Нан. — Чарлз ми каза, че си разговаряла със свещеника, който живее там.
— Най-много два дни — отговори тя. — Два дни лек преход. Разговарях със свещеника, но само веднъж, и то съвсем малко. Защо питаш за него?
— Надяваме се, че той знае нещо важно за нас — отговори абатът.
— Не съм ви питала за целта на вашето опасно пътуване — отбеляза Нан — и няма да ви питам. Но сигурно наистина е важна.
— Жизненоважна — заяви абатът тържествено. — Може да бъде от изключително значение за Църквата.
На следната сутрин потеглиха заедно със старата Нан и трола, който стеснително тръгна подир тях.
Денят беше ведър и приятен. Гората бе пременена в меката, нежна зеленина на ранната пролет, а тревата между дърветата бе осеяна с цветя. През горските поляни нямаше пътека. Нан ги водеше, а те вървяха подире и благодарни, че е с тях, защото нямаше никакви ориентири, които да следват.