— Няма нищо.
— Ти мислиш, че Нан се е опитала да изкопчи от теб целта на нашето пътуване?
— Трябваше да допусна такава мисъл. Нещо повече, тя е такава, за каквато се представя.
— Какво искаш да кажеш?
— Облечена е в парцали. Ходи боса. Косата и е разчорлена; никога не се реши. Опитва се да ни накара да мислим, че е проста старица. И все пак си личи каква е.
Харкорт се развесели.
— Според теб каква е?
— С благороден произход, жена от висшето общество, това е толкова дълбоко вкоренено в нея, че не може да скрие — начина на говорене, когато не се контролира, някои постъпки, маниерите и. Всичко това я издава. А на ръката си има пръстен, за който иска да вярваме, че е евтина дреболийка, обикновено стъкло. Но аз знам, че не е. Кълна се, че не е. Това е безценен рубин.
— Как разбра?
— Всеки би го разбрал. Всяка жена би го разбрала. Мъж не. Мъжете не обръщат внимание на такива неща като пръстени.
— Ще му хвърля един поглед — обеща Харкорт. — Радвам се, че ми каза. Сега хайде да слезем долу и да хапнем.
Вечерята беше готова и абатът вече ядеше.
— Бях много гладен и не можах да ви дочакам — оправда се той. — Седнете и почвайте да се храните. Нашият приятел Нъли е изключително добър готвач. Кой друг би се сетил да прибави към основното блюдо настъргано сирене и парчета бекон, и зеленчук, набран в гората? И да смеси всичко това. Много е вкусно. И пак залапа.
— Тоя лакомник напълно се възстанови — подхвърли Нъли.
— Като се изключи това, че изпитвам ужасен сърбеж от отвратителния мехлем, с който намаза раните ми — възрази абатът.
— Утре ще стигнем при катедралата и тогава ще трябва се разделите с мен — каза Нан. — Ще бъда много заета с търсенето на билки и корени.
Късно следващия следобед от върха на един хълм видяха катедралата.
— Ето я — възкликна абатът, — ето я най-после катедралата, която търсим слепешката в тази безбожна страна.
Намираше се в малка долина, през която се виеше кристално бистър поток. Скриваха я големи стари дървета.
— Ще нощуваме тук и рано сутринта ще слезем долу — каза Харкорт. — Няма смисъл да се препъваме в тъмното.
ГЛАВА 21
Катедралата беше най-голямата постройка, която Харкорт беше виждал — колосална сграда с извисяващи се островърхи каменни камбанарии. На всички страни се спускаха раздвижени покриви, които подчертаваха архитектурното и изящество. В светлината на изгряващото слънце цветните стъкла на прозорците лъщяха в червено, зелено и синьо. В тази постройка имаше вградено някакво чудно и безсмъртно великолепие. Докато я гледаше, Харкорт се питаше как е възможно тя да е дело на човешки умове и ръце.
Заобикаляше я ниска каменна ограда, доста грубо поставена в сравнение с великолепието на катедралата. На места беше порутена. Отвъд нея растяха много плодни дървета, някои вече нацъфтели.
Намериха пролука в стената и влязоха в градината. Заобиколиха западния ъгъл на постройката и излязоха на покрития с калдъръм преден двор, откъдето широко стълбище водеше към входа на катедралата, навремето затварян с тежки дъбови врати. Сега едното крило, откачило се от пантите, лежеше на камъните, а другото висеше полуотворено. От свода над вратата ги гледаха озъбени или ухилени гагоили.
Харкорт им хвърли бегъл поглед и по-скоро почувства, отколкото видя, че в тях има нещо странно. Някои бяха различни, някак си по-гладки, по-нежни от другите. Отново погледна и вече не беше така убеден, че се различават.
— Йоланда — каза той, — не смяташ ли, че в някои от гагоилите нещо не е в ред? Струва ми се, че не изглеждат еднакви.
— Не трябва да изглеждат еднакви — отговори тя. — Скулпторът, използвайки въображението си, им дава различен вид.
— Нямам това предвид — възрази той. — Не изражението на лицата, а структурата на материала. Сякаш са направени от различен камък.
— Възможно е — отговори Йоланда. — И все пак… чакай, разбирам какво имаш предвид.
— Има няколко — каза той, — които ми напомнят на гагоила в твоята работилница.
Тя рязко пое дъх.
— Май си прав. Някои изглеждат като изрязани от дърво. Не от камък, а от дърво. Ако е вярно…
— Но в това няма никакъв смисъл. Защо едни ще са от камък, а други — от дърво?
— Не знам. Изглежда, няма никаква причина. Може някои от оригиналните да са се счупили и да са заменени с дървени, докато бъде намерен някой, който може да ги изляла от камък.
— Временно?
— Да. И въпреки това няма смисъл.
— Стига приказки за гагоили — прекъсна ги абатът. — Не сме дошли тук да обсъждаме архитектурните достойнства на катедралата. Хайде да се захващаме с търсенето на онзи свещеник.