— Откриването му може да се окаже доста трудна работа — каза Нан. — Той е затворен човек. Сякаш се страхува от посетители. Вечно се крие.
— Странно — обади се Нъли. — Тук сигурно е доста самотен. Човек би очаквал, че ще се радва на посетители и че ще излиза да ги посреща.
Нан поклати глава.
— Той е странен човечец. С мен разговаря само веднъж. Виждала съм го много пъти, но винаги бегло.
— Значи е тук от дълго време? Не е новопристигнал?
— Мисля, че е тук от много отдавна.
— Силите на Злото сигурно знаят за него. Имаш ли впечатление, че се опитва да се скрие от тях? Че може би се страхува от всички?
— Силите на Злото сигурно отбягват това място. Уханието на светост едва ли им се нрави.
— Но не ги възпря, когато ни нападнаха — отбеляза абатът. — Убиха всички, които намериха, и отмъкнаха всичко, до което се докопаха.
— Може би уханието на светост в твоето абатство е било отслабено от аромата на бъчвите вино и жените, които криеш там.
— Нека не се впускаме в разправии за миризмите и да не спорим за степента на светост — намеси се Харкорт.
— Оставям намека ти без внимание — отвърна абатът с достойнство. — Изобщо не си струва да ти отговарям.
И тръгна към отворения вход. След, секунда колебание останалите го последваха, но щом прекрачиха прага, спряха. Абатът също беше спрял. Далеч пред тях, потънал в мрак, се простираше корабът. Случайни лъчи слънчева светлина се процеждаха през цветните витражи и подсилваха призрачността на мястото. Празнотата на огромното пространство сякаш пулсираше от слаб тътнещ звук. Харкорт затаи дъх и се заослушва, за да чуе откъде идва тътенът. Приличаше му на дихание на някакво чудовище. Абатът пристъпи една-две крачки напред, а празнотата на кораба грабна слабия звук от стъпките му, усили го и го запрати в пространството, където той постепенно заглъхна.
От двете страни на кораба се издигаха величествени колони. Между тях блестяха с призрачна белота гробове, някои съвсем скромни, други с излегнали се върху тях фигури или коленичили ангели, по-бели от самия гроб. Отляво и отдясно имаше сводове, през които се отиваше в многобройни параклиси.
Когато очите им привикнаха към мрака, Харкорт започна да вижда по-ясно вътрешността, но това не му помогна, защото единственото, което имаше за гледане, бяха колони и гробове, богато украсен съд за светена вода и висок олтар в края на кораба. Освен това той имаше чувството, че необятността и пустотата се разширяват. „Ако свещеникът, когото търсим — каза си той, — реши да се скрие от нас тук, изобщо няма да го намерим.“ Високо по стените имаше стенописи, някога може би ярки, но отдавна избелели. В полумрака почти не се различаваха.
„Ухание на светост“ — беше казала Нан, но на това място нямаше никакво ухание на светост. Миризмата на тамян беше изчезнала преди векове. Единственото в изоставената преди много столетия постройка беше празнотата.
Абатът се затътри напред и другите го последваха. Ехото множи шума от стъпките им, сякаш по камъните стъпваха стотици крака.
Търсеха внимателно, проверяваха и най-невероятните ъгълчета — параклисите, съдохранилищата, галериите, криптите, откритите дворове и помещенията, където се бе събирал катедралният съвет, кухните и трапезариите, библиотеките със стотици свитъци по лавиците. Навсякъде всичко беше покрито с прах. Краката им вдигаха облаци прах, те го вдишваха, кихаха, а ехото превръщаше кихането им в непрекъснато бучене, сякаш кихаха милион духове. Отначало се опитаха да викат свещеника, но скоро се отказаха, защото това пораждаше толкова силно и непрестанно ехо, че ако той беше тук и желаеше да им отговори, нямаше да го чуят.
Навсякъде имаше гробове — не подредени, а разхвърляни къде ли не, някои в най-неочаквани и скрити ъгли. Каменната плоча на един беше паднала или бутната и лежеше счупена на пода, а мухлясалите кости все още стояха в гроба. Ангелът над друг гроб беше обезглавен, а главата, разбита на парчета, лежеше на пода. Един съд за светена вода беше катурнат и голяма част от изкусната му резба беше счупена.
С изключение на свитъците, намерени в библиотеката, не беше останало нищо ценно. Всичко от олтара беше свалено. Шкафовете, в които трябваше да се съхраняват одеждите, скъпоценната утвар и други ритуални предмети, бяха празни.
— Катедралата най-вероятно е ограбена — отбеляза Нъли.
— Може и да не е — каза абатът. — Добрите отци може да са отнесли всичко, за да го спасят от Злото.
Накрая, когато излязоха от катедралата, за да проверят в далечното източно крило един малък параклис, така умело прикрит, че едва не го подминаха, намериха човека, когото търсеха, или по-точно онова, което бе останало от него.