Костите на разпадналия се скелет лежаха на пода. Около тях имаше парчета черен плат — може би от расото. По костите още имаше късчета месо и хрущял. Нъли взе черепа и го вдигна, за да го видят останалите. Долната челюст все още се държеше: четири от предните зъби, два долни и два горни, липсваха.
— Това е нашият свещеник — каза Нъли.
Харкорт кимна.
— Да, вуйчо спомена за липсващи зъби. Това правело говора му неразбираем.
— Гули — каза Нъли.
— Гули — повтори Харкорт. — Гули или харпии.
— Нали каза, че силите на Злото отбягвали места като това — обърна се абатът към Нан.
— Гулите не — отвърна тя. — Онова, което се отнася за другите сили на Злото, не важи за гулите. Те гледат само да напълнят търбусите си с месо.
В един ъгъл на параклиса имаше нещо като легло от одеяла и овчи кожи. До грубо огнище стояха тиган и котле. Стената до огнището, някога със стенописи, беше опушена.
— Тук е живял — каза абатът. — Тук е прекарвал дни, изпълнени с размисъл.
— И тук е умрял — допълни Нъли. — Може да са го нападнали, докато е спял. Ако съдим от онова, което намерихме, не е станало много отдавна.
— И с това се оказваме в безизходица — заключи Харкорт. — Сега никой не може да ни каже как да стигнем до вилата.
— Трябва да търсим на запад — каза Нъли, — Това поне знаем.
— Ще я намерим — обади се Йоланда. — Сигурна съм, че ще я намерим.
— Трябва да съставим план — каза Харкорт. — Не можем да търсим във всички посоки.
Събраха костите в едно одеяло от леглото и ги пренесоха в градината. Изкопаха плитък гроб и ги положиха, а абатът извърши богослужение и погребален обред.
— Не му знам името — тъжно каза абатът накрая. — Единственото, което можех да направя, бе да го наричам нашия напуснал ни брат. Все пак ми се струва, че това е напълно достатъчно при съществуващото положение.
— Според мен мина добре — каза Нъли. — Ти вложи в ритуала цялото си сърце. Беше подходящо облечен и обзет от покъртителна печал.
Абатът го погледна възмутен.
— Пак ли се подиграваш?
— Скъпи ми абате, знаеш, че никога не се подигравам. Дори и през ум не ми минава.
Харкорт се надяваше, че поредното заяждане скоро ще премине, и се направи, че не чува. Тръгна обратно към предната част на катедралата. Йоланда вървеше до него, а останалите се влачеха подире им.
— Не ми излизат от ума изрязаните от дърво гагоили — каза Харкорт. — Приличат, много на онзи, който видях в твоята работилница. Мога ли да изкажа едно предположение?
— Ако го направиш, милорд — каза тя, — много ще сбъркаш.
— Но ти си идвала тук.
— Не. Никога не съм влизала толкова навътре в Пустата земя. И никога не съм оставала достатъчно дълго, че да изрежа гагоилите, ако това имаш наум.
— Точно това си мислех. Трябва да разбереш защо си го помислих. Приликата на твоя гагоил с тези над вратата…
Тя поклати глава.
— Не бих могла да изработя такова нещо. Тези са изработени от гений. Направени са толкова добре, че за случайния наблюдател приличат на каменни. Само истински проницателно око може да ги различи от каменните. Някой ден може би и аз ще имам такова умение и усещане, каквито са били необходими за тяхното изработване. Но дори и тогава не ще мога да ги направя, защото нямам необходимите инструменти. Моите са изковани от Джийн.
— Нямах предвид нищо друго освен най-искрен комплимент — каза Харкорт.
— Благодаря ти — каза тя.
Абатът ги настигна, седна тежко на стълбището, хвана се с две ръце за главата и промърмори:
— И сега какво ще правим?
— Ще продължим на запад — отговори Нъли. — Продължаваме да търсим онова, за което дойдохме.
— Но ние се движим слепешката — Възрази абатът. — Не знаем къде отиваме. Може да минем покрай нея, без да разберем. Може да е зад хълма, покрай който сме минали, или скрита в някоя долина и никога няма да я видим. Ние сме като деца, загубени в тъмна гора. Това сме ние.
— А какво търсите? — попита Нан.
— Вила — отговори Харкорт. — Една стара римска вила. Някои я наричат дворец, но според нас най-вероятно е вила.
— Не мога да ви помогна — каза Нан. — Не знам за такава вила.
— Ще продължим да търсим — рече Харкорт — и ти ще дойдеш с нас.
— Аз, трябва да събера корени и билки — възрази Нан. — Като свърша с тях, се връщам в колибата си. Но трябва да призная, че изпитвам силно желание да продължа с вас. Не знам целта на вашето пътуване, но отдавна не съм била сред хора от моята раса, и при това толкова приятни. — Тя погледна Йоланда и продължи: — Това мило дете ми напомня за моето детство. Когато бях на нейната възраст, приличах на нея.