— Много мило — каза Йоланда.
— Една мисъл ме измъчва — обади се абатът. — Защо е бил убит добрият отец? Той е прекарал тук много години и злите сили не са го закачали. Дали не са научили, че е разговарял с Раул и затова да са го убили?
— Възможно е — каза Харкорт.
— Единствената причина, поради която гулите убиват, е гладът — каза Нан. — Добре ги познавам. Знам какви мръсни същества са.
Харкорт бавно тръгна през двора, спря до стената и се загледа в пустошта отвъд нея. След малко щяха да се впуснат в тази пустош, за да продължат търсенето си на запад. Но този път, както беше казал абатът, щяха да вървят слепешката. Единственото, което знаеха, бе, че трябва да вървят на запад. Имаше вероятността срещнат хора, които да им помогнат, но тази вероятност бе много малка. През цялото си пътуване досега бяха срещнали само трима души — амбулантния търговец, стареца с папагала и Нан.
Да, търсенето им в известен смисъл изглеждаше невъзможно. И все пак след като бяха дошли толкова близко, след като бяха изминали целия този път, не можеше и дума да става за връщане. Някой го дръпна за ръкава. Обърна се и видя трола.
— Сър, вие ми се сърдите — каза той.
— Не обичам тролите, ако имаш предвид това — отвърна Харкорт. — Изобщо. А теб още по-малко. Ти си не само злобен но и глупав.
— Не съм злобен — заоправдава се тролът. — Аз, съм най-скромният измежду тролите. Те ме изгониха, когато ги помолих за помощ. А преди това ми се присмиваха, защото мостът ми беше много малък и мизерен.
— А сега изобщо нямаш мост. Нямаш къде да свреш глава и… Я почакай! Може би има мост.
— Искаш да кажеш…
— Чуй ме — каза Харкорт. — Ако ти намеря мост, ще престанеш ли да ми додяваш?
Тролът кимна.
— Има един мост над реката между Пустата земя и моите владения, откъм южната страна. Построен е много отдавна от римски инженери. Предполагам, че под северния му край е възможно да живеят троли, макар да не съм чул, но под южния не живее никой. Мостът, за който ти казвам, не е в Пустата земя, а в земя, която ще ти е чужда. Понякога дори враждебна.
Гласът на трола потрепери.
— Враждебността не ме плаши, стига да не е много голяма. Тролите в тази земя също са враждебни към мен. Но мостът, за който говориш, трябва да е голям.
— Голям е. И е над буйна река.
Тролът поклати глава.
— Там няма да ми е удобно. Няма да го чувствам като мой дом. Ще е много величествен за мен. Целия си живот съм прекарал под един мъничък мост и…
— Добре, тогава върви по дяволите — озъби му се Харкорт. — Посочих ти мост. Ако искаш иди, ако не искаш — недей, но повече не ме занимавай с това.
— Но, сър, имам много голяма нужда от мост. Един много малък мост, който да мога да нарека свой дом.
— Това е много лошо — каза Харкорт. — Ако моят мост е много голям за теб…
— В тази страна всички мостове са заети — отвърна тролът. — Никой не ме пуска да се приютя, а аз съм такъв малък трол и искам толкова малко, и ми е толкова тъжно…
— Добре — отвърна Харкорт. — Изглежда, трябва да направя нещо, за да се отърва от теб. Искам да направя така, че повече нито да те виждам, нито да чувам за теб. Трябва по някакъв начин да удовлетворя твоята нужда, за да се отърва, нали? Тръгвай с нас, но гледай да не се вреш в краката ми. И повече никакво хленчене.
— Да, сър — обеща тролът. — Никакво хленчене.
— Ако се върнеш с нас — продължи Харкорт, — ако ние се приберем живи и здрави у дома, ще ти построя мост. Един малък мост, мизерен мост, груб мост, който да отговаря на твоята незначителност.
— Милорд! — извика тролът. — Какво мога да направя за теб?
— Можеш да се махнеш от очите ми — каза Харкорт. — Не ми се мяркай. Не ми говори.
— Благодаря ти — рече тролът. — Благодаря ти, благодаря ти… И побягна. Харкорт пак се загледа в пустошта и си помисли:
„Проклет трол. Подсмърчащо, уплашено, жалко, хленчещо, молещо за някакъв глупав мост същество. Когато ме дръпна за ръкава, трябваше да го изритам. Защо му обещах мост — за Бога, да му построя мост? За да се отърва от него? Не, не беше само това.“
„Бедното същество — беше казала Нан. — Много му трябва мост.“ Но не само тролът имаше нужди. Те също имаха нужда да намерят вилата, да…
Между дърветата нещо се движеше. Отначало беше само някакво блещукане, което бягаше от дърво към дърво, после се появи второ блещукане, което също се стрелкаше между дърветата. Харкорт стоеше напрегнат, наблюдаваше, опитваше се да разбере какво ли може да е. Може би бяха просто птици. Може би беше прекалено възбуден. Откакто бяха тръгнали, непрекъснато се оглеждаше за Злото, очакваше Злото. Може би беше достигнал до състояние, в което зад всеки храст да вижда Злото?