Почака, но нищо не се случи. Нямаше други блещукания и Харкорт реши, че просто си е въобразил. Нищо не се прокрадваше — просто му се привиждаше. Дворът на катедралата беше съвсем спокоен в сънливия слънчев следобед.
Харкорт бавно се обърна и тръгна към стълбището, където седяха другите. Не можеха да останат повече тук. Трябваше да тръгват. Приятно е да се седи на слънце, но сега не беше време за това. Когато всичко свършеше и се върнеха у дома, щяха да имат достатъчно време да седят на слънце и да бездействат.
Внезапно абатът скочи и вдигна жезъла си. Другите също наскачаха.
— Силите на Злото! — изрева абатът.
Харкорт се извъртя с меч в ръка и ги видя да нахълтват през вратата. Огри и троли, банши и гули, харпии и гоблини. Цяло адско котило се изливаше през тясната порта.
Над главата му изсвистя стрела и един огър пред него се препъна и се хвана за гърлото. Между пръстите му се подаваха все още потрепващите пера. Газейки по тялото на падналия, другите продължиха напред озъбени, протегнали лапи с остри нокти. Настъпваха мълчаливо — освен шума от стъпките им по калдъръма не се чуваше нищо. „Тази тишина е изпълнена с по-голяма заплаха — помисли Харкорт, — отколкото, ако бяха нахлули с рев.“ В тишината се чувстваше с ужасяваща сигурност тяхната цел. Напредваха така, сякаш имаха да вършат сериозна работа и са решили да я свършат без излишно суетене.
С крайчеца на окото си видя абата — огромен и як, вдигнал високо жезъла, устремен решително напред, сякаш нищо не може да го спре. Нъли също се втурна напред, брадвата му проблясваше като светкавица над главата му.
Отдясно един трол падна със стрела в гърдите. Харкорт не погледна назад, но знаеше откъде е дошла стрелата. Йоланда стоеше на стълбището със смъртоносния си лък и стреляше методично, без да бърза, а стрелите и попадаха точно в целта. „Имаше нещо между дърветата — каза си Харкорт. — Видях, че има нещо; нещо се криеше. Не беше въображение. Ако бях останал още малко, ако се бях взрял малко повече…“
Един огър се хвърли върху него, но той вдигна острия си като бръснач меч и удари с всичка сила. Главата на огъра се разцепи на две, плиснаха кръв и мозък. Стоманата беше свободна за следващия удар. Един хленчещ трол се протегна към него, но преди Харкорт да го порази, жезълът на абата се стовари върху него и хленченето секна. Абатът весело крещеше, а жезълът му размазваше силите на Злото без никакви признаци на умора. „Твърде много са — помисли Харкорт. — Колкото и да убием, ще останат достатъчно и накрая ще ни премажат.“
Една харпия подскочи във въздуха и се хвърли върху него, и в същия миг една стрела я прониза в шията. Харпията падна право върху главата на огъра, който го приближаваше отляво. Жезълът на абата се стовари върху главата на огъра и той изчезна, смачкан от напиращите зад него сили на Злото.
Пред очите му всичко тънеше в червена мъгла от гняв и отчаяние — може би повече от отчаяние. Отдясно стоеше Нъли, а брадвата му беше толкова червена, колкото и мъглата, сред която се биеше Харкорт.
Но между него и Нъли стоеше още някой. Боец с меч — най-истинското и смъртоносно оръжие. „И това не е наред — каза си Харкорт. — Нали аз единствен нося меч.“ Чувстваше, че до него има някой и че е човек, но нямаше време да се обърне и да погледне, нито да се учудва. Беше благодарен, че до него има друг меч, който се бие срещу силите на Злото — но нямаше време за нищо повече от това.
Нещо изскочи срещу него и Харкорт удари, за да пререже гърлото му. Огър или трол, той не знаеше — всичките започнаха да му изглеждат еднакви. Бяха се превърнали в безличен враг, който той режеше и сечеше. Ужасни същества с блестящи зъби и безмилостни, разкъсващи нокти; единственото, което човек можеше да прави, беше да ги удря колкото се може по-силно и по-често.
Загуби чувството си за време. Нямаше минало, нямаше и бъдеще, а само кипящо настояще. Препъна се в гърчещите се на земята тела и се подпря, за да не падне. Облетите с кръв камъни бяха хлъзгави. Изглеждаше невероятно, че продължават да се държат, че устояват на атаката. Като че ли от някаква тръба се изсипваха все нови и нови сили на Злото, които заместваха убитите, и техният брой не намаляваше.
Отново и отново стрелите безпогрешно достигаха нападателите и намаляваха натиска. Харкорт знаеше, че Йоланда продължава да изпраща стрелите си от стълбището на катедралата. Никой от силите на Злото още не я беше достигнал — тя поваляше всеки, който се опитваше да се доближи до нея.
Абатът все още беше от лявата му страна, а от дясната трябваше да е Нъли, макар че откакто бе започнал боят, той рядко го зърваше. Беше възможно Нъли да е повален и той да не знае. Пак отдясно, малко по-нататък, святкаше вторият меч.