Изведнъж върху глутницата срещу него и абата се хвърли нещо много голямо, втурна се напред, заудря и заблъска. Целият фронт на Злото се отдръпна назад, защото нещото не беше едно — бяха повече: големи, масивни същества. Сега, когато около него се освободи малко пространство, Харкорт можа да види какви са — ниски, ъгловати гагоили, които се движеха напред на къси, яки крака, размахваха силните си, прилични на криваци юмруци и размазваха силите на Злото, които се изпречваха пред тях. Гагоилите се врязаха в редицата им, пукаха глави, чупеха ръце и крака. И силите на Злото заотстъпваха.
Гагоили? Откъде дойдоха гагоилите и защо застанаха на страната на хората в боя срещу Злото? Единствените гагоили, които бе виждал, бяха онези над вратата на катедралата. И онзи на Йоланда. Възможно ли бе да са същите? „Те трябва да са — каза си Харкорт. — Нали няма други.“ Погледна бързо през рамо и видя, че гагоилите над вратата са намалели, че много от местата, които бяха заемали, са празни. На стълбището пред вратите стояха Йоланда и Нан, и двете с лъкове. Откъде пък Нан бе намерила лък и стрели?
Отново обърна глава към Злото. Но сега силите на Злото ги нямаше или поне той, не можеше да ги достигне. Те изскачаха от портата, а гагоилите ги гонеха и смазваха онези, които успяваха да достигнат. Движеха се мълчаливо, не издаваха никакъв звук — смъртоносни, неумолими, решени само да убиват. Харкорт видя, че всички гагоили са дървени — същите, които заместваха каменните. Бяха слезли от местата си над вратата на катедралата.
В следващия миг зърна чужденеца, който се беше бил до него, и възкликна:
— Деций!
Римлянинът вдигна меча си за поздрав и каза:
— Привет, Харкорт. Добра работа свършихме, нали? Беше облечен, в лека броня, а от шлема на главата му висеше раздърпано, счупено червено перо. Останалите ги нямаше. — Външният ми вид е малко смачкан — засмя се стотникът. — Не е като на онзи наперен офицер, когото срещна край реката.
— Мислех те за умрял — призна Харкорт. — Видяхме мястото на сражението — тоест, зърнахме го отдалеч. Потърсих червените ти пера, но…
— Нали ти казах, че нашият жаден за слава трибун ще ни вкара в гроба — отвърна Деций.
— Да. Спомням си.
— И с изключение на мен го направи. Убеден съм, че аз съм единственият оцелял.
Накуцвайки, при тях дойде Нъли. Лявата му страна червенееше от кръв.
— Един огър ме одра. — каза той в отговор на въпросителния поглед на Харкорт. — Драскотина. За момент се разсеях и го допуснах много близко тоя мръсник.
— Ти куцаш!
— Нещо ме удари по крака. Не знам какво беше. Може би някой от гагоилите. Впрочем откъде се взеха те? И кой е този нов помощник?
— Не го ли видя при замъка? Един от римляните.
— А, да — рече Нъли. — Не се ли казваше Деций? Не си спомням точно. Римлянинът се поклони.
— Деций Аполинарий Валентуриан. На вашите услуги, сър.
Откъм портата дойде абатът и заяви:
— Всичките се пръждосаха. Гагоилите продължават да ги преследват в гората. А бе тези гагоили май са същите, които стояха над вратата.
— Те са — отвърна Харкорт.
— Бог — каза абатът — понякога се намесва по най необичаен начин, за да спаси Своите чада. — После се обърна към Деций и попита: — Ти си римлянин, нали? Забелязах те, докато се, биехме, но нямах време да приветствам твоето присъединяване към нашите редици.
— Всички бяхме много заети — каза Деций.
Откъм стълбището дойде Йоланда, следвана от Нан.
— Отидоха ли си? — попита тя. — Наистина ли ги няма?
— Отидоха си, дъще — отвърна абатът, — и това се дължи главно на твоята точна стрелба. И на твоята, Нан. Виждам, че и ти имаш лък.
— Това е твоят лък — отговори Нан. — Нали когато седна на стълбището, свали колчана и лъка. Аз не съм добър стрелец, но все пак умея малко да си служа с това оръжие. Стрелях само от време на време, когато ми се струваше, че ще улуча. Гледах да не пропилявам напразно стрелите. Йоланда ги използваше по-добре от мен.
Навсякъде около тях, чак до портата, лежаха трупове, на силите на Злото, много от тях пронизани със стрели.
— Трябва да си приберем стрелите — каза Йоланда. — В случай че пак се върнат.
— Точно сега няма да се върнат — каза, абатът. — Може би по-късно ще се прегрупират и пак ще опитат. Но не веднага. А ако някои от тези тук все още проявяват признаци на живот, аз ще се погрижа да умрат.
— Ти си най-кръвожадният свещенослужител, когото съм срещал — каза Нъли.
— В цялата история е имало воюващи свещенослужители. — отвърна абатът. — Вярно, не подозирах, че и аз съм такъв.