— Повече от сигурно е, че си такъв — каза Деций. — През живота си не съм виждал толкова смъртоносен жезъл.
— Ти си ранен — каза Нан на Нъли. — Целият си в кръв.
— Нищо ми няма — отвърна Нъли, — Само драскотини.
— Ами тогава — подхвърли абатът, — намажи се с онзи мехлем. Ще бъда щастлив да те държа, докато Чарлз го втрива в раните ти.
— Мисля, че не трябва много да се застояваме тук — намеси се Харкорт. — Не след дълго силите на Злото ще се съберат и ще се върнат. Оставихме си нещата в катедралата до самата врата. Трябва да ги вземем и да тръгваме без много разтакаване.
— Отново сме принудени да бягаме — каза абатът. — Откакто сме в тази проклета земя, непрекъснато бягаме.
— Има случаи, когато бягството е по-добро от доблестта — каза Деций.
През портата влезе един гагоил. Миг по-късно го последва втори.
— Видях ги да слизат от фасадата на катедралата — каза Йоланда. — Не повярвах на очите си. Гагоилът се изкачи тежко по стълбището, без да казва нищо и без да гледа към тях. Движеше се право напред и когато стигна до стената на катедралата, започна бавно и тежко да се катери. Вторият гагоил също се изкачи по стълбището и започна да се катери по стената.
— Ще отида да събера стрелите — каза абатът.
— Ще ти помогна — рече Йоланда.
Харкорт пристъпи към римлянина и му подаде ръка. Деций я стисна.
— Благодаря ти — каза Харкорт.
— Беше ми приятно да се бия заедно с теб и с другите двама — отвърна стотникът. — Питам се дали ще имаш нещо против, ако дойда с вас? Дали няма да е много нахално от моя страна?
— Ние имаме нужда от още един меч — отговори Харкорт. — Ти си храбър боец.
— Чудесно — каза Деций. — В момента бездруго нямам какво да правя.
Чу се шум от стъпки и откъм портата се зададе още един гагоил. Той отиде до стълбището, но не се изкачи на фасадата, а се настани на калдъръма и зачака.
Нан заведе Нъли до стълбището, накара го насила да седне, свали шала от раменете си и избърса кръвта от лявата му страна. Лицето на Нъли беше изкривено от болка.
— Не се тревожи за мен — запротестира той. — През живота си съм имал много по-тежки рани и винаги съм оцелявал.
— Млъкни и ме остави да видя — сряза го тя. — По късно ще приготвя отвара, която заедно с мехлема, с който намаза абата, ще ти помогне да оздравееш. Ти каза, че са само драскотини, и наистина изглежда така, но трябва да сме сигурни.
— Какво смяташ да правиш? — полита Нъли. — Няма ли да останеш и да събираш билки и корени?
Тя поклати глава.
— Не мога. Силите на Злото ме видяха, че стоя срещу тях с лък в ръка.
— Не можеш да се върнеш в колибата си. Ще те намерят.
— Знам — каза тя. — Не ми остава нищо друго освен да дойда с вас. Мога да ходя бързо. Няма да ви бавя.
— Сигурен съм, че ще ходиш много по-бързо поне от абата. Той винаги пуфти и диша тежко, и иска да спираме, за да почива.
— Абатът — каза тя укорително — е духовно лице, но и добър боец.
— Вярно е — съгласи се Нъли.
Върнаха се и други гагоили и няколко от тях се изкачиха по фасадата, за да заемат местата си. Двама обаче станаха, наредиха се до онзи на калдъръма и зачакаха.
Абатът и Йоланда се върнаха със стрелите, които бяха измъкнали от труповете. Няколко минути по-късно към тях се присъединиха и Харкорт и Деций.
— Как е Нъли? — попита Харкорт Нан.
— Точно както каза — отговори тя. — Само драскотини. Кървенето почти спря. Лечението може да изчака до вечерта, когато ще спрем да нощуваме.
— Тя идва с нас — съобщи Нъли.
— Така и предполагах — кимна Харкорт.
Като се изключеха мъртвите сили на Злото, натъркаляни по калдъръма, всичко останало си беше както преди. Дворът на катедралата все така тънеше в полусън. Слънцето беше все още високо и ако тръгнеха сега, щяха да изминат доста път до залеза. Харкорт посочи тримата гагоили, застанали до стълбището, и попита:
— Какво ще правим с тези?
— Не знам — отвърна Нан. — Това са онези, които не се изкачиха по стената, за да заемат местата си. Чудя се какво чакат.
— Ела и ми помогни да пренесем торбите — каза Харкорт на абата. — Вземаме ги и тръгваме.
— Къде ли е нашият трол? — попита Йоланда, — Някой виждал ли го е?
Никой не го беше виждал.
— Сигурно се е изплашил, още щом е зърнал какво се задава — каза Нъли. — Лично аз не го обвинявам.
Откъм портата дойде още един гагоил и застана до останалите трима. Харкорт и абатът слязоха по стълбите с торбите.
— Позволи ми да взема твоя багаж — каза Деций на Нъли. — Все пак си ранен. Нъли се поколеба, после се съгласи.