— Щом искаш. Но утре сам ще си ги нося.
В боен строй се насочиха към портата. Четиримата гагоили, които не се бяха качили на фасадата, тръгнаха след тях.
ГЛАВА 22
Папагалът, който не беше влязъл в катедралата с тях и или не беше присъствал, или може би беше останал мълчалив и добре скрит по време на боя, отново се появи. Абатът му изнесе строга лекция за основните добродетели на мълчанието, но папагалът навярно не го разбра и не му обърна ни най-малко внимание.
Четиримата гагоили се разположиха, сякаш бяха охрана, в четирите ъгъла на групата — двама малко напред и двама отзад.
— Групата ни нарасна повече от два пъти, откакто започнахме пътешествието — каза Нъли на Харкорт. — Като не броим папагала, сега имаме още шестима — Нан, римлянина и четиримата гагоили.
— Един липсва — каза Харкорт. — Виждал ли си трола?
— Не съм — отвърна Нъли. — Но него всъщност никога не сме го броили към нас. Той просто се прилепи.
— Положението не ми харесва — каза Харкорт. — Гагоилите разпръснаха бандата на Злото, но сега сме на открито. Катедралата не е зад гърба ни. След ден-два, ако не и по-рано, те отново ще ни нападнат.
— Ние ги размазахме — отвърна Нъли. — Дадохме им добър урок. Сега навярно са се скрили да ближат раните си.
— Няма дълго да ги ближат.
— Може и да си прав — отвърна Нъли. — Трябва да сме готови. Бягането няма да ни помогне. Ако започнат да ни притискат, ще трябва да се бием.
— Ще ми се Йоланда да не се дели от нас — измърмори Харкорт. — Но не, тя настоява да разузнава напред. Опасно е да ходи самичка.
— Е, сега не ходи много далеч. Преди малко я зърнах вдясно.
— Как са ти драскотините?
— Смъдят. И страната ми е скована. Като спрем довечера, ще трябва да ме разтриеш с мехлема. Имам още доста от него.
— Мога да го направя и сега. Ще ни отнеме само няколко минути.
— Не трябва да губим време.
— Добре, довечера. Абатът каза, че ще те държи.
— Няма да се наложи — изръмжа Нъли.
Гъстата гора започваше да проредява, все по-често излизаха на поляни. „Това е добре — каза си Харкорт. — Злото, ако дойде, няма да може да се промъкне незабелязано до нас.“ Нъли избърза, отклонявайки се надясно. Харкорт изчака римлянина и тръгна с него.
Известно време вървяха, без да говорят, после Деций продума:
— Не мога да ти кажа колко се радвам, че ви намерих. Няколко дни скитах, без да знам къде съм, и очаквах всеки момент нещо да връхлети отгоре ми. Придвижвах се бавно и често спирах да оглеждам местността.
— Аз също се радвам, че ни намери — отговори Харкорт. — Силите ни са жалки. Един допълнителен боец може много да ни помогне.
— Бях много изненадан да те видя тук — каза Деций. — Защо не ми каза още при замъка, че се каниш да дойдеш в Пустата земя? Ако знаех, щях да те поканя с нас. Но както се развиха нещата, по-добре, че не те поканих.
— Вие бяхте твърде много, за да останете дълго време незабелязани — каза Харкорт. — И привлякохте силите на Злото от целия район. Мисля, че точно това ни позволи да стигнем дотук.
— Разговарях с трибуна — сподели римлянинът. — Казах му, че трябва да се върнем. Два дни преди засадата стигнахме до стария римски път. Ако бяхме тръгнали по него с ускорен марш, щяхме много бързо да се върнем отвъд реката.
— Но той отказа?
— Той търсеше слава. Искаше голяма победа. И си получи заслуженото, приятелю.
— А ти?
— Аз се държах като страхливец — отвърна Деций. — И затова съм жив, а всички силни, храбри мъже са мъртви. Включително, надявам се, и трибунът.
— Избягал си?
— Не, не съвсем. При нападението нещо ме удари по главата, може да е бил дори някой от моите войници. Надявам се, че не е било нарочно. Аз не бях лош офицер. Или поне така си мислех. Във всеки случай нещо ме удари и паднах. Когато дойдох на себе си, открих, че се намирам под купчина мъртви тела. Един огромен отвратителен трол се беше проснал върху мен. Видях, че битката почти е свършила. Малки групи от нашите легионери се биеха на живот и смърт със Злото. Няколко римляни бягаха, но бяха съборени. Силите на Злото бродеха наоколо и убиваха ранените, които пълзяха по земята или лежаха и стенеха.
— И ти остана там, между мъртвите?
— Римската традиция — отвърна Деций — изисква да скоча, да изкрещя радостно и да умра заедно с моите храбри легионери. Но аз си казах: „Деций, това е даден ти от Бога шанс да се измъкнеш невредим, без нито една драскотина, само с цицина на главата, и най-добре е да го приемеш с благодарност.“ Така че останах неподвижен, сякаш съм умрял. На една ръка от мен имаше легионер, който още не беше умрял, но умираше. Трябваше да се опитам да му помогна, най-малкото да му протегна ръка, за да знае, че не умира самичък. Нищо друго не можех да направя за него. Но ако се бях опитал, щяха да ме забележат и това щеше да бъде моят край. Умря, но много дълго се мъчи. Накрая битката свърши, настъпи нощ и с нея тишината. Изпълзях изпод мръсния окървавен трол и внимателно се измъкнах от мястото на сражението. И ето ме сега тук… Хайде, съди ме! Кажи ми, че съм страхливец.