— Не съм човек, който ще осъди някого — отвърна Харкорт. — Още по-малко теб. При дадените обстоятелства вероятно и аз бих постъпил по същия начин. Не претендирам, че знам какво бих направил, но може би бих направил същото. Всеки би постъпил така.
— Твоето разбиране ме утешава — отвърна римлянинът. — Макар че е лишено от възхищение.
— Няма място за възхищение. Вече казах, че се радвам, задето се присъедини към нас. Ако не беше дошъл да ни помогнеш, Злото щеше да ни смаже преди гагоилите да слязат и да се намесят в боя.
— Какво знаеш за гагоилите? — попита римлянинът.
— Нищо. Бях толкова озадачен, колкото, изглежда, си и ти. Знам само, че онези, които слязоха да ни помогнат, са от дърво, а не от камък. Очевидно са изрязани, за да заместят каменните гагоили, които са паднали и са се разбили на калдъръма. Нямам ни най-малка представа нито кой ги е изрязал, нито защо слязоха да ни помагат.
— Понамирисва ми на магия.
— На мен също — призна Харкорт. — Но не се решавам да питам откъде или защо е тази магия.
— Във всеки случай тя помогна, а това рядко се случва в тази страна.
— Вярно е — съгласи се Харкорт.
— Аз съм човек, който винаги задава прекалено много въпроси, и това, което се каня да попитам, спада в същата категория. Чудя се какво изобщо правите тук.
— Нагърбили сме се с една важна задача.
— За която не желаете да говорите?
— Да, не желаем да говорим. Както сам виждаш, свързана е с опасности.
— Освен при изключителни обстоятелства — каза римлянинът, — не се плаша от опасности. Само понякога ме спохожда здравият разум. Това е най-лошото, което, може да се каже за мен.
На смрачаване спряха да нощуват до едно поточе в началото на малка долина. Лагерът им беше на открито, над тях, се издигаха високи голи хълмове. Тук-там имаше съвсем малки горички.
Накладоха огън, изпекоха пшенични питки и изпържиха сланина. Четиримата гагоили застанаха на стража. Харкорт намаза раните на Нъли с мехлем, без да има нужда абатът да го държи. Той седеше настрана и наблюдаваше процедурата, а папагалът, кацнал на рамото му, тихо мърмореше.
Нан и Йоланда приготвиха вечерята, викнаха ги да ядат и те насядаха в кръг около огъня.
— Приятно място за лагер — каза Деций. — Не е близко до големи дървета, нито до вонящо блато. И е добре, че гагоилите стоят на стража.
— Може би не е необходимо и ние да пазим — подхвърли абатът.
— И ние ще пазим — отсече Харкорт. — Аз ще бъда първи, Гай втори и…
— Нека и аз да пазя — помоли римлянинът. — Нъли има нужда от сън.
— Ти днес носи багажа ми — отвърна Нъли, — а сега искаш да поемеш и моето дежурство. Нямам нужда от толкова услуги.
— Мисля, че трябва да приемеш тази услуга — каза тихо Харкорт. — Един добър сън няма да ти навреди. Ако нямаш нищо против обаче — каза той на Деций, — би ли приел първа смяна, а пък аз последната и абатът помежду ни?
— За мен няма никакво значение коя смяна ще съм — отговори стотникът.
— Ние имаме едно правило — каза Харкорт. — Не си удължаваме смяната, за да дадем на следващия възможност да поспи малко повече. Не се правим на герои.
— Щом имате такова правило, ще го спазвам — отвърна Деций, може би малко високомерно.
Когато абатът сръга Харкорт да става, луната вече слизаше на запад.
— Всичко изглежда спокойно — докладва абатът. — Не чух нищо и гагоилите са все още на стража. Стоят точно там, където си бяха. Не мърдат, не говорят. Опитах се да ги заговоря, но те мълчат. Мога да се закълна, че не ме чуха. Не ми обърнаха никакво внимание.
— Така се държат, откакто слязоха от катедралата — отбеляза Харкорт. — Не ни забелязват или се правят, че не ни забелязват — все едно, че не съществуваме. От друга страна, тръгнаха с нас и застанаха на стража, за да ни пазят. Но не говорят. Може би не могат да говорят.
— Какъв беше този номер със смяната на дежурството? — попита тихо абатът. — Нямаш ли доверие на нашия римски приятел?
— Стоях буден и го наблюдавах, докато пазеше — отговори Харкорт.
— Значи не му вярваш?
— Виж, Гай, не го познавам. — Но той се би храбро редом с нас.
— Това ми е известно. Но за да имам доверие на един човек, трябва да го познавам. На човека, който стои на стража, ние поверяваме живота си. Той може да изглежда много свестен, но ти би ли му поверил живота си?