Абатът се замисли, после каза:
— Не съм сигурен, но знаеш ли, понякога се безпокоя за теб, Чарлз. Ти си суров човек и изпадаш в мрачни настроения.
Харкорт не отговори. Абатът, с мърморещия папагал на рамо, отиде да потърси завивките си.
Спускащата се на запад луна осветяваше четиримата гагоили с мека светлина. Тъмните им сенки се бяха издължили. Абатът беше казал, че стоят неподвижни като пънове, като стълбове, заровени дълбоко в земята. На известно разстояние вдясно имаше малка горичка — тъмно петно в огряната от луната околност. Без да помръдва, Харкорт внимателно се взираше в горичката. Нямаше никакъв вятър, дърветата не помръдваха. Изглежда, нищо не се движеше. Нощта беше тиха.
Харкорт се отмести от лагерния огън и клекна. „Там някъде — каза си той — са силите на Злото. Онези, които ни нападнаха в катедралата, а може би и много повече. Новината сигурно се е разпространила, както се е разпространила, преди когато са се събрали срещу римската кохорта. Сега, когато кохортата е изклана, следващата цел за силите на Злото е нашата малка група. Четирима здрави мъже, две жени, четирима гагоили и един папагал — не сме сила, която да устои на тяхната атака. В катедралата гърбовете ни бяха защитени от самата сграда, а победата може да се обясни с изненадата от намесата на гагоилите, Но тук, на открито, на левги от катедралата, зад гърба ни няма нищо. И ако ни нападнат от всички страни, ще ни пометат. Атаката може да не бъде тази вечер, може да не бъде и утре, но някъде по пътя сигурно ще ни нападнат. И как ще устоим?“
Беше добре, може би дори смело и мъжествено, но и доста безразсъдно, да си казва, че могат да устоят на такава атака, че ще намерят начин със силата на своите оръжия или благодарение на някакви неизвестни обстоятелства да се избавят, да отблъснат Злото, за да спасят живота си и да продължат пътуването си. Но това в крайна сметка бяха просто наивни, глупави надежди.
Харкорт се бореше срещу тази мисъл, но не намираше никакъв реален аргумент, с който да се убеди, че греши. „Всички ние сме мъртви — каза си той. — Мъртви. Вече не е въпрос на бягане и на криене от Злото. Ако не сега, то след време големите сили на Злото ще ни обградят от всички страни.“
Чудеше се дали не придава твърде голямо значение на своята малка група. Не! Групата може и да бе малка и маловажна и изобщо да не можеше да се сравнява с кохортата легионери, но тя беше обида, хвърлена в лицето на Злото. То нямаше да се задоволи с по-малко от пълното им изтребване. В отговор на някаква своя чест Злото трябваше да ги унищожи.
Чу шум и трепна. Обърна се и видя, че е Йоланда. Тя дойде тихо при него и клекна.
Обзет от благодарност, че шумът не е от враг, който се промъква към него, Харкорт протегна ръка, прегърна я и я притегли към себе си.
— Радвам се, че си ти — каза той.
— Кой друг може да бъде? — прошепна тя и в гласа и се чу смях. — Кой друг може да дойде толкова близко до теб, без да го чуеш? Това се случва за втори път.
При тези думи той си спомни първия път, когато я беше погалил и целунал. Сега се почувства виновен за тази целувка, защото кой беше той, за да я целува? Ако трябваше да целува някого, това беше отдавна изгубената Елоиз.
— Ти мислиш — каза Йоланда, — че не си постъпил добре, като ме целуна онзи път.
— Откъде знаеш?
— Познах по виновния ти вид. И сега мислиш за Елоиз.
— За Елоиз? — ахна той изненадано. — Откъде знаеш?
— Ти си мислиш, че твоята тъга и чувство за вина са тайна? Че никой не знае за тази пътека към Голгота, по която вървиш? Всички в твоето владение знаят. Дори и извън него. Ти продължаваш да се измъчваш по жена, умряла преди седем години!
Харкорт едва сдържаше гнева си.
— Тази мъка не ти дава мира — каза тя. — Всичките ти приятели виждат, че…
— Йоланда! — извика той остро.
— Знам, че това не е моя работа. Не съм аз тази, която да ти казва…
— Йоланда, какво знаеш за нашата мисия?
— Само откъслечни неща, които съм дочула. Ти никога не си ми казвал. Нито пък някой друг. Знам само, че търсите призмата на Лазандра, в която е затворена душата на светец…
— Не е само призмата. Не е само душата на светеца.
— Какво друго?
— Елоиз. Ако намерим призмата, има вероятност да намерим и Елоиз.
Очите и се разшириха от удивление.
— Възможно ли е? Много ще се радвам за теб.
— Възможно е, Йоланда, само е възможно. Свещеникът, когото намерихме умрял в катедралата, казал на вуйчо ми, че някой бил споменал името на Елоиз…
— Звучи невероятно — каза тя. — Но се надявам…