— Наистина е невероятно — отвърна той. — Не ми дава мира. Понякога си казвам, че е невъзможно, че съм глупак като допускам такава възможност. А после отново ме обзема надежда. Казвам си, че може да стане чудо.
— Трябва да се научиш да живееш с тази загуба — каза тя сериозно. — Не бива да храниш прекалено големи надежди. Разочарованието…
— Подготвен съм за него — отвърна Харкорт. — Старая се да се владея, но…
Тя се отдръпна от него и каза:
— Не дойдох да говорим за това. Има нещо друго, което трябва да знаеш.
Тя замълча и Харкорт почака да чуе какво има да му каже.
— Продължавам да слушам раковината — въздъхна Йоланда.
— Раковината… — Раковината ти е съобщила нещо?
— Да, съобщи ни къде можем да намерим убежище. Каза ми едно място, където ще бъдем в безопасност. Трябва да тръгнем сега. Силите на Злото се събират, за да ни нападнат…
— Раковината ти е казала къде се намира това място? — попита той развеселен.
— На северозапад оттук — отвърна тя, без да обръща внимание на присмехулния му тон. — В една малка долина.
— И трябва да тръгнем сега?
— Раковината ни съветва да тръгнем веднага.
Харкорт стана, подаде и ръка, за да и помогне, и каза:
— Значи ще тръгнем веднага.
От дърветата, които Харкорт беше наблюдавал толкова внимателно, изскочи някаква фигура. Тичаше с всички сили, навела глава, и размахваше ръце. Харкорт хвана дръжката на меча си, но не го измъкна. Двама от гагоилите моментално се заклатушкаха към бягащата фигура. Тя обаче пъргаво ги заобиколи и Харкорт извади меча и тръгна напред. Йоланда го хвана за ръката и извика:
— Недей! Не виждаш ли? Това е нашият трол.
Чак сега той видя, че наистина е тролът.
— Мислех, че сме се отървала от него — въздъхна Харкорт и извика на гагоилите:
— Върнете се. Той е от нашите. Гагоилите спряха, обърнаха се и се върнаха на местата си.
— Е, поне разбрахме, че ни чуват — каза Йоланда. — Не могат да говорят, но чуват.
Тролът стигна до тях и запъхтяно каза:
— Много бързах… Бързах да ви настигна.
Все още носеше примката на врата си и държеше в ръце края на въжето.
— Бих предпочел да не ни беше намерил — каза Харкорт. — Не си ни притрябвал. Но щом си дошъл, добре. Само не ни се навирай в краката! Разбра ли? Не ни пречи.
— Но аз трябваше да ви настигна — заоправдава се тролът. — Трябваше да бъда с вас. Нали обеща да ми направиш мост.
Йоланда изненадано погледна Харкорт.
— Наистина ли си му обещал?
— Наистина — отвърна Харкорт, обърна се и отиде да вдигне останалите, за да тръгнат към убежището, съобщено им от раковината.
ГЛАВА 23
Бяха минали не повече от две левги и изкачваха един хълм, когато силите на Злото ги нападнаха. Показаха се на върха на хълма, съвсем наблизо пред тях, и се втурнаха надолу — подтичваха, подрипваха, скачаха, приближаваха се към жертвите си.
Нъли ги видя пръв и извика. Харкорт се озърна и видя три огъра да се насочват към него. Сега силите на Злото не идваха вкупом, както при катедралата, а разделени на малки групи. Абатът стоеше отляво и малко назад, а Нъли и римлянинът — отдясно, малко по-напред. Йоланда и Нан бяха зад тях. Тролът побягна. Папагалът беше хвръкнал от рамото на абата и кръжеше и крещеше. Гагоилите стояха най-отпред.
Харкорт, стиснал меча си, очакваше нападението на огрите и се опитваше да заеме по-сигурна стойка върху наклонения терен. Знаеше, че боят на склона ще е труден, но не можеше да направи нищо. „Такъв ни бил късметът — помисли той, — Да ни нападнат на гол хълм.“
Водещият огър беше почти върху него и той замахна с меча. Чу зад себе си радостния вик на абата, но нямаше време да погледне, за да разбере какво става.
Главата на огъра отхвърча. Бликна фонтан от кръв и трупът полетя към него. Харкорт се опита да се отмести, но се подхлъзна и не можа да избегне падащия огър. С крайчеца на окото си зърна как един от гагоилите се нахвърля върху другите двама огри от челната група, как приличните му на тояги ръце се стоварват върху тях така, както се стоварва падащо дърво. Огрите рухнаха.
При падането си Харкорт беше изпуснал меча и сега, подпрял се на ръце и на колене, се мъчеше да го достигне, проклинаше и се озърташе, очаквайки нещо да налети отгоре му. Но нищо не налетя.
Успя да докопа оръжието си, скочи и видя, че силите на Злото тичат надолу по хълма… отдалечавайки се от него, отдалечавайки се от всички. „Проклети глупаци! — помисли той. — Смятали са да ни унищожат като ни атакуват по нанадолнището.“ Атаката, както Злото сигурно добре разбираше, се беше провалила — при атакуване по нанадолнище нападателите минават покрай целта, без да могат да нанесат значителни щети.