Коленичила, Йоланда слагаше стрела на тетивата. Нан беше клекнала до нея. Малко по-нагоре абатът беше оставил жезъла и се пресягаше към лъка си. Атакуващите сили на Злото вече се обръщаха и се изкачваха по склона.
— Ще ги победим — измърмори Харкорт. Приказваше си сам. — Ще победим тия проклети копелета. Той пъхна меча в ножницата и се пресегна през рамото си, за да извади лъка от колчана. „Оръжие на страхливец — каза си той. — Ще използвам оръжие на страхливец, щом като няма друго.“ Би било лудост да хукне надолу с меч в ръка. Оттук щяха да избиват силите на Злото като зайци.
В подножието на хълма един трол падна със стрела в гърдите. Друг се катереше нагоре на четири крака. Харкорт вдигна лъка, опъна тетивата, докато перото на стрелата достигна почти до ухото му, пусна стрелата и се пресегна за друга. Тролът се просна. Стрелата потрепери между лопатките му. Точно зад трола един огър размаха ръце и падна, пронизан в гърлото.
От хълма слезе един гагоил и се настани до Харкорт. Друг зае позиция зад Йоланда. „Настаниха се да ни защитават — каза си Харкорт, — в случай че Злото дойде много близко. Гагоилите изглеждаха доволни, че силите на Злото падат, поразявани от стрелите.“
Някои от по-малките сили на Злото, главно импи и гоблини, заотстъпваха надолу. Очевидно куражът им не стигаше за такава битка. Но по-големите — троли, огри и харпии — продължаваха нагоре. Една харпия подскочи тежко във въздуха и размаха отчаяно криле да излети. Харкорт хвърли поглед наляво. Там беше Нъли с готова стрела на тетивата. Деций стоеше, стиснал меча си. Летящата харпия се сви във въздуха, замаха безпомощно с криле и се строполи на земята.
Два огъра паднаха последвани от един трол. Фронтът на настъпващите сили на Злото се разколеба. Стрелите летяха към тях, все повече тела падаха. После линията се разкъса и силите на Злото хукнаха да бягат.
Харкорт въздъхна облекчено и пъхна лъка в колчана. Отстъпващият враг беше извън обсега на оръжието му. Деций дойде при него и каза:
— Отново ги разбихме. — Харкорт вдигна рамене. — Само малка група. Няколко младоци, жадни за слава.
— Преценката им беше лоша — поясни римлянинът. — Тактиката неправилна. Втурнаха се право към нас. Не можаха да спрат. Преди да успеят да спрат, вече ни бяха подминали.
— Следващия път няма да постъпят така — каза Харкорт.
— Може да няма следващ път.
— Ще има — увери го Харкорт. — Много са и са решили на всяка цена да ни убият.
— Йоланда каза, че имало някакво убежище.
— Не можем да разчитаме на него. Информацията и може да не е вярна. А дори и да има, може да сме го подминали.
Двама гагоили бяха отишли сред убитите и събираха стрелите. Абатът и Нъли дойдоха при Харкорт и Деций. Йоланда и Нан се изкачваха по хълма.
— Добре ли са всички? — попита Харкорт.
Изглежда, бяха добре. Деций имаше рана на рамото — един трол го беше закачил с ноктите си. Лявата ръка на Нан беше ожулена от камък. Останалите нямаха никакви наранявания.
— Дай да видя ожуленото — каза Харкорт на Нан.
— Няма нищо, милорд. Ожулих се при падане.
Тя се пресегна и стисна ръката му, благодарна за неговата загриженост. Той погледна ръката и и видя червения камък на пръстена. „Рубин — беше казала Йоланда. — Не някаква евтина стъклена дреболийка, а безценен рубин.“ Камъкът блестеше на слънчевата светлина, сякаш в него гореше огън. Не можеше в парче стъкло да се крие такъв огън.
— Добре — рече Харкорт. — Тогава да тръгваме.
Заизкачваха се по хълма. Нан вървеше до Харкорт.
— Какво мислиш за приятелите гагоили? — попита тя.
— Не мисля нищо — отговори и Харкорт. — Но се радвам, че са тук. Нямах време да помисля.
— Те са силни съюзници — отбеляза тя.
— Да — съгласи се Харкорт. — Спасиха ни при нападението в катедралата.
— В тях има магия — каза Нан. — Който ги е изрязал, е вложил магия в тях.
— Може би ти знаеш кой може да ги е изрязал.
— Не, не знам — отвърна тя. — По едно време мислех… И спря, без да довърши мисълта си.
— По едно време какво? — попита Харкорт.
— Няма значение. — Нан поклати глава. — Старите надежди са мъртви. Най-добре е да си останат мъртви.
Харкорт забърза напред, изравни се с Йоланда и попита:
— Какво казва раковината?
— От известно време мълчи — отговори Йоланда. — Последния път ми говори, когато се изкачвахме по хълма. Каза, че убежището е право пред нас.
— Далече ли е?
— Не каза.
— Надявам се да не е много далече — рече Харкорт. — Ако предположението ми е вярно, силите на Злото се събират. Следващия път ще дойдат много.